Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

Брейл и сестра Уолтърс бяха от другата страна на леглото. Не можеха да откъснат очи от лицето на Питърс. Видях как и Брейл обърна глава и огледа стаята — също като мен.

Внезапно погледът на Питърс като че ли се фокусира и започна да ни възприема. В очите му заблестя нечисто ликуване. Блестяха не с маниакална, а със сатанинска радост. Това беше погледът на дявол, отлъчен за дълго време от любимия си пъкъл и изведнъж призован да се върне отново там.

А дали не беше ликуването на дявол, изпратен от пъкъла, за да наложи волята си над някого?

Съзнавам колко фантастични, абсолютно ненаучни са такива сравнения. И въпреки това просто не съм в състояние да опиша другояче тази странна промяна.

После това изражение рязко изчезна, като че ли щракна спусъкът на фотоапарат, и на лицето на Питърс отново се появи предишният ужас. Неволно ахнах от облекчение — стори ми се, че нечие зловещо присъствие бе напуснало стаята. Сестрата трепереше; Брейл попита с напрежение в гласа:

— Да му бием ли още една инжекция?

— Не — отговорих аз. — Искам да следите развоя на състоянието му — и без никакви медикаменти. Отивам в лабораторията. Не го изпускайте от очи, докато се върна.

Слязох в лабораторията. Хоскинс вдигна поглед към мен.

— Не открих нищо ненормално. Бих казал, че здравето му е отлично. Разбира се, засега разполагам само с резултатите от първоначалните рутинни изследвания.

Кимнах с неприятното чувство, че и останалите изследвания също нямаше да ни помогнат особено. Толкова бях потресен, че не се реших да му разправя за това как на лицето и в очите на Питърс се сменяха изражения на пъклен ужас, пъклено очакване и пъклено ликуване. Целият този случай ме безпокоеше не на шега. Имах кошмарното усещане, че стоя пред някаква врата, която непременно трябва да отворя, но за която не само че нямах ключа, но не можех да открил и ключалката. Бях установил, че когато се съсредоточавах при работа с микроскопа започвах да разсъждавам по-трезво върху проблемите си. Затова взех няколко намазки от кръвта на Питърс и се заех да ги проуча. Не очаквах да открия кой знае какво, просто се надявах да освободя съзнанието си от непосилното бреме.

Разглеждах вече четвъртата проба, когато най-сетне проумях, че виждам нещо невероятно. Побутнах небрежно стъклената пластинка и в полето на микроскопа се появи бяло кръвно телце. Съвсем обикновено бяло кръвно телце, но в него сияеше като мъничка лампичка някаква фосфоресцираща искра!

Отначало помислих, че е от осветлението, но колкото и да го променях, искрата не изчезна. Разтърках очите си и отново погледнах. Повиках Хоскинс.

— Я ми кажи дали виждаш нещо необичайно тук?

Той надникна в окуляра на микроскопа, опули се и после започна да променя осветлението също както бях направил аз.

— Какво виждаш, Хоскинс?

Все още втренчен в окуляра, той каза:

— Левкоцит, вътре в който има фосфоресцираща топчица. Светенето й не намалява независимо от осветлението. По всичко изглежда, че топчицата, попаднала в кръвното телце, е съвсем истинска.

— А всички факти — казах аз — говорят, че това е напълно невъзможно!

— Така е — съгласи се той и се изправи. — И все пак това тя съществува!

Прехвърлих пластинката в микроманипулатора, надявайки се да изолирам кръвното телце, и го докоснах с върха на манипулационната игла. В момента на контакта то сякаш избухна. Фосфоресциращата топчица като че ли се посплеска и по видимата част на пластинката премина нещо като миниатюрна светкавица.

И край — фосфоресцирането изчезна.

Продължихме в същия дух. Още два пъти попаднахме на малката светеща топчица и всеки път резултатът беше аналогичен на предишния — кръвното телце се спукваше, придружено от странно проблясване, след което не оставаше нищо.

Телефонът в лабораторията иззвъня. Хоскинс вдигна слушалката.

— Брейл се обажда. Настоява веднага да се качиш горе.

— Не прекъсвай работата си — казах му аз и се втурнах към стаята на Питърс. Влязох и видях сестра Уолтърс с побеляло като тебешир лице и затворени очи да стои с гръб към леглото. Брейл се беше навел над пациента и преслушваше сърцето му със стетоскопа си. Погледнах Питърс и замръзнах, някаква непреодолима паника сви стомаха ми. На лицето му беше изписан одевешния израз на пъклено очакване, което сега бе много по-засилено. Докато го гледах, то премина в сатанинска радост, също по-очевидна отпреди. Тя се запази няколко секунди, после се смени с очакването, а то много бързо се превърна в сатанинско ликуване. Двете изражения започнаха бързо да се редуват. Проблясваха по лицето на Питърс като… като светлинките в кръвните му телца…