Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

Бях в сянка, така че не ме забелязаха. Излязох на светло. Двамата с третия спряха моментално, като добре обучени ловджийски кучета. Свободните им ръце потънаха в джобовете на палтата. В движението им се криеше заплаха.

— Аз съм доктор Лоуел — казах припряно. — Работя в болницата. Влизайте.

Те не отговориха. Продължаваха да ме приковават с погледите си, без да помръднат. Рикори излезе пред тях, също с ръце в джобовете. Огледа ме бавно, след това им кимна — усетих как напрежението спадна.

— Аз ви познавам, докторе — каза той вежливо и някак странно изискано. — За малко щяхте да си навлечете неприятности. Позволете ми да ви дам един съвет: не е много разумно да се появявате така внезапно пред непознати хора, и то нощем, а още повече в този град.

— Но аз ви зная, господин Рикори.

— Е, тогава — усмихна се той едва забележимо, — заслужавате двоен упрек, а съветът ми е два пъти по-уместен.

Настъпи неловко мълчание. Той първи го прекъсна.

— Щом ме познавате, значи разбирате, че ще се почувствам много по-добре зад вратите на болницата ви, отколкото пред тях.

Отворих вратата, двамата мъже влязоха с товара си, а ние с Рикори ги последвахме. Щом се озовахме в сградата, професионалните ми инстинкти надделяха и аз пристъпих към мъжа, когото носеха. Двамата стрелнаха Рикори с очи и той им кимна. Повдигнах главата на непознатия.

Признавам, стъписах се. Очите на мъжа бяха широко отворени. Не беше нито мъртъв, нито в безсъзнание, но на лицето му беше изписано такова изумително изражение на ужас, каквото не съм срещал никога в практиката си сред нормални, ненормални и хора в гранични състояния. Това не беше просто ужас, а пределен ужас. Очите, сини и с разширени зеници, бяха като удивителни знаци на чувствата, отпечатани върху лицето му. Те гледаха втренчено в мен, през мен и отвъд мен. И същевременно като че ли бяха вторачени и някъде навътре, в самия него, сякаш каквато и кошмарна гледка да съзираха, тя беше и пред, и зад тях.

— Точно така! — Рикори ме беше наблюдавал внимателно. — Точно така, доктор Лоуел. Какво би могло да бъде това, което вижда моят приятел, или какво би могло да бъде това, което са му дали, та да изпадне в подобно състояние? Горя от желание да узная. Готов съм да изхарча много пари, за да узная. Бих искал да оздравее и… Но нека да бъда напълно откровен с вас, доктор Лоуел. Бих дал и последното си пени, за да получа сигурност, че тези, които са му сторили това, няма да могат да сторят същото и с мен — няма да могат да ме заставят да виждам това, което вижда той сега, няма да могат да ме накарат да чувствам това, което чувства той сега.

Бях повикал санитарите и те се появиха. Поеха пациента и го положиха на носилка. Дойде и дежурният лекар. Рикори ме хвана за лакътя.

— Чувал съм много за вас, доктор Лоуел. Бих искал да поемете изцяло този случай.

Аз се поколебах какво да му отговоря и той продължи загрижено:

— Можете ли да оставите всички други случаи? Да отдадете цялото си време на този? Да свикате всички, с които бихте желали да се консултирате — изобщо не мислете колко ще струва…

— Почакайте, господин Рикори — прекъснах го аз. — Имам пациенти, които не мога да зарежа на произвола на съдбата. Ще посветя на случая толкова време, колкото мога да отделя, моят помощник, доктор Брейл, също. Вашият приятел ще бъде тук под непрекъснатото наблюдение на хора, които са спечелили личното ми доверие. Съгласни ли се сте да работя при тези условия?

Той прие, макар да виждах, че не е напълно удовлетворен. Наредих да откарат пациента в изолирана самостоятелна стая и се заех с необходимите болнични формалности. Рикори заяви, че името му е Томас Питърс, не знаел да има някакви близки родственици и затова заръча да го впиша като най-близкия му приятел. Сетне извади пачка с пари, отброи хиляда долара — за „предварителни разходи“, както се изрази — и ги остави на регистратурата.

Попитах го дали би искал да присъства на прегледа, който ще направя на пациента, и той отговори утвърдително. Обърна се към двамата си помощници и те застанаха от двете страни на болничните врати — на стража, а ние с него отидохме в стаята, отредена за пациента. Санитарите го бяха съблекли и сега той лежеше на медицинската кушетка, покрит с чаршаф. Брейл се беше навел над него и наблюдаваше лицето му напрегнато и с явно озадачение. Установих със задоволство, че да се грижи за пациента е определена сестра Уолтърс, една необикновено способна и съвестна млада жена. Брейл вдигна очи към мен и каза: