Ричард Леймън - В тъмните гори

Сега и двете стояха гърбом към ствола с ръце, извити назад и завързани една към друга.

— Така е добре — каза шофьорът.

После вдигна ръка към шията си. Там висеше неголям предмет на верижка. Вдигна го към устата си. Свирка. Той я наду и остър звук, извиращ сякаш от злокобна птица, процепи нощта. След това свирката падна от устата му.

— Хайде да си вдигаме задниците оттук — каза той. Трима от мъжете се втурнаха да бягат. Онзи, на име Робинс, отстъпи назад и поклати глава.

— Съжалявам — измърмори той.

Обърна гръб и последва другите в техния бяг към пикапа. Телата им призрачно танцуваха на фона на фаровете. После изчезнаха зад блясъка им. Нийла чу как затръшнаха вратите и затвориха задния капак. Двигателят изръмжа. Лъчовете на фаровете описаха полудъга и се отдалечиха. Стоповите светлини подскачаха известно време. После и те изчезнаха.

— Дано се изпържат в ада тези гнусни копелета! — каза Шери.

Пикапът спря пред къщата на Робинс и той слезе от него.

— Пожелавам ти спокойни сънища — каза Шоу, който явно искаше да заглади впечатлението от доскорошното си държание.

— И аз на теб — отвърна Робинс.

Тими седеше безмълвно до баща си.

— Кажи лека нощ на господин Робинс — обърна се към него баща му.

— … нощ — измърмори Тими.

— М-да.

Пикапът продължи нататък. Робинс отвори портата. Прекоси моравата пред потъналата в тъмнина къща и седна на стълбите. Обхващайки с ръце коленете си, впери поглед в земята.

По дяволите, имаше нещо особено в по-дребната от двете жени. Беше участвал в доставките години наред, откакто бе навършил осемнадесет години, но никога не се бе чувствал така.

Никога не бе чувствал нищо подобно към никоя жена. Разбира се, бе имало няколко, които бе харесвал много, както и такива, които бяха твърдели, че го обичат. Винаги имаше възможност да бъде с някоя самка, когато усетеше необходимост. Но никога не бе изпитвал това, което изпитваше сега към непознатото момиче.

Беше по-различна. Само ако можеше да седне до нея, да вземе ръката й и да говори тихо сред нощната тъма…

Но призори тя щеше да бъде мъртва.

Той вече чувстваше загубата като дупка в гърдите си.

Никога нямаше да я види повече.

Ако беше само до него, щеше да се върне там, може би. И щеше да се измъкне. Но онези щяха да дойдат след това за Пеги и Джени.

Така че всички трябваше да бягат. Цялото семейство!

А защо не? Ако успееха да пресекат владенията на онези, всичко щеше да е наред. Тогава щеше да заведе жената, да речем, в Лос Анджелис…

Ти вече виждаш живота си в бъдещето!

Той рязко се изправи. Втурна се към входната врата и я отвори. Натисна ключа за осветлението. Премигвайки при внезапно бликналата светлина, се насочи към шкафа с оръжията. Извади пушка „Уинчестър“ калибър 30–30, взе кутия с патрони и хукна обратно навън.

Старият му понтиак бе паркиран на улицата. Пришпори го към къщата на сестра си, която се намираше на две пресечки от неговата. Почука силно по вратата и, без да чака отговор, връхлетя вътре.

— Пеги!

Тя тутакси със загрижено лице изскочи от кухнята.

— За Бога, Джон…

— Трябва да говоря с теб. Навън.

От вратата на кухнята се показа Ханк. Гледаше Робинс с подозрение.

— Какво има? — попита той.

— Нищо. Просто искам да разменя две думи с Пеги.

Очите на Ханк се присвиха.

— Някаква голяма тайна, а?

— Тя ще ти каже после.

Робинс сграбчи сестра си за ръката и я изведе навън.

— Тази нощ ще се изметем оттук — каза той.

— Какво?

— Тази нощ ще избягаме. Там имаше едно момиче. Връщам се за него.

— Джони, недей!

— Трябва!

— О, Боже! Мили Боже!

— Изчезваме оттук! Всички!

— Не!

— Ще се върна колкото се може по-скоро. Нека Ханк и Джени да са готови за тръгване.

— Ханк няма да напусне. Знаеш това. Няма да напусне това място за нищо на света.

— Това си е негов проблем.

— Джон, не можеш да ни сториш това!

— Нима искаш да прекараш остатъка от живота си тук? Искаш ли го, Пег? Нима искаш Джени да отрасне така, както ние отраснахме? Нима искаш и тя да се превърне в убиец, каквито сме всички ние?

В очите й избиха сълзи и се стекоха по бузите.

— Не можем да напуснем!

— Ще го направите !

— Ами Ханк?

— Ако не иска да дойде, да върви по дяволите. Ще се чувстваш по-добре без него.

— Предполагам, че е така, но…

— Той не може да те спре. — Джони прегърна силно сестра си. — Не се тревожи, окей? Ще се справим!