Ричард Леймън - В тъмните гори

— Кой?

— Антъни Паркинс. Филмът „Психо“. Хотелът…

— Лендър, престани!

— Това не е истински мотел. Мисля, че е по-скоро нещо като клопка.

— Не!

Лендър се облегна на вратата и потърка с длан лицето си. Беше миролюбив човек и мразеше огнестрелното оръжие… Сега от все сърце пожела да има под ръка поне един пистолет.

— Какво ще правим? — попита Рут.

— Не зная.

— Корделия е някъде там!

— Виж какво, може би греша. Може би всичко… не е така, както ми се стори. Не е изключено децата да са отишли в гората да се усамотят, знам ли…

Овладявайки се, Рут каза с твърд глас:

— Най-добре ще е да ги намерим.

— Как?

— Първо да отидем в офиса…

— Голяма идея, няма що!

— Какво предлагаш тогава?

Лендър погледна към телефона, но веднага се отказа от хрумването си. Нямаше начин как да извика помощ, тъй като телефонната връзка минаваше през централата в офиса на мотела.

— Можем да потърсим помощ — изломоти той. — Някъде наоколо трябва да има полиция, шериф…

Рут протегна ръка към бравата на вратата.

Той я сграбчи за китката.

— Отивам навън да намеря дъщеря си — каза тя. — Пусни ме!

— Чакай! Трябва да помислим!

— Дрън, дрън! Докато мислим, дявол знае какво ще стане с Корди!

Тя издърпа ръката си рязко, сграбчи топката на вратата и отвори.

Лендър дръпна Рут назад и затръшна вратата.

— По дяволите, Рут!

— Пусни ме да изляза!

Телефонът иззвъня. През тялото на Лендър премина тревожна тръпка. И двамата с Рут застинаха, загледани в черния апарат, докато той не звънна втори път.

Лендър се спусна към него. Когато иззвъня за трети път, той вдигна слушалката.

— Ало?

— Мистър Дилс, тук е Рой от офиса.

— Да?

— Вашата дъщеря е тук, с мен. Тя би искала да ви каже няколко думи.

Лендър зачака, без да отделя поглед от Рут.

— Какво става? — попита тя, произнасяйки с труд думите.

Лендър вдигна рамене.

— Татко?

Гласът на дъщеря му изразяваше паника до краен предел.

— Нещо лошо ли е станало, миличка?

— Ох, татко! Те… Бен! Мисля, че е мъртъв!

— Къде си сега?

— Не! Не идвай! Те ще те убият!

— В офиса ли се намираш?

— Не се оставяйте да ви хванат!

Той направи знак на Рут.

— Ето, майка ти иска да говори с теб.

Рут прекоси бързо стаята. Той й подаде слушалката.

— Ало, Корди?

— Поддържай разговора — прошепна Лендър на жена си.

Рут кимна разбиращо.

Той се спусна към вратата, отвори я и изскочи навън. Нещо като опънат кабел се изпречи пред краката му, и докато летеше с глава напред, Лендър успя за миг да зърне една хилеща се старица с чук в ръка, седнала върху предния капак на колата му. Той се просна в прахта до предното колело.

С победоносен крясък старицата скочи отгоре му.

Пикапът се друсаше върху неравния и кален път. След спречкването относно Тими мъжете бяха потънали в студено мълчание.

Нийла предпочиташе да говорят, дори да се бият. Кавгата им около похотливите набези на момчето бе отвлякла мислите й от положението, в което се намираше. Но сега и това бе приключило. Страхът й се възвърна, наситен с мрачни и парализиращи мисловни картини на изнасилвания и кръв.

Тя се разрида. Не искаше да плаче, не искаше мъжете да виждат слабостта й, не искаше да подхранва страха на Шери със своето отчаяние. — Но нищо не можеше да направи. Чувстваше се самотна и безпомощна. Като веднъж в детството си, когато се загуби в гората.

Бе само на шест години, но споменът все още беше жив в нея. Семейството й бе разпънало две палатки край Паяковото езеро в Уисконсин. Вечерта край огъня пиха топъл течен шоколад, а баща й разправяше всякакви страшни истории. По-късно, към полунощ, когато всички бяха заспали, тя се събуди с чувство на тежест в пикочния си мехур. Разтърси спящата до нея Бети, но по-голямата й сестра не се и помръдна от спалния чувал.

Нуждата й беше вече толкова спешна, че изскочи навън по долни гащи, без да си прави труда да облича каквото и да било.

Студеният вятър я прониза. Прекоси малкия им лагер боса по влажната и студена земя.

Извън очертанията на лагера баща й беше изкопал неголяма дупка. Беше я нарекъл „отходник“. Нийла беше ходила там няколко пъти, но не и нощем.

Търсейки го, навлезе в тъмната гора. Не можа да го намери. Накрая се отказа и клекна под една бреза. След като се облекчи, тръгна обратно към лагера. Беше уверена в посоката. Вървя известно време и излезе на една странно изглеждаща под лунната светлина поляна. Разбра, че се е изгубила. Започна да вика поред майка си, баща си, Бети. Никой не се отзова.