Ричард Леймън - В тъмните гори

Именно тогава за пръв път върху й се стовари с все сила ужасният страх, че е сама и безпомощна в нощта. Обляна в сълзи и ридаеща на висок глас, тя започна да обикаля поляната с надеждата, че ще я чуят и ще дойдат за нея.

Ами ако я чуеше някой друг, а не родителите й? Някой от онези скитници убийци, за които говореше баща й край лагерния огън? Или зловещият Вендиго? Или пък някоя вещица като онази, която се опитала да изяде Хензел и Гретел?

Закривайки устата си с длан, за да приглуши хлиповете си, тя тичешком напусна поляната. Вече в гората побягна с все сила, без да се осмели да погледне назад, за да не би да види, че нещо страшно я преследва. Спъваше се в коренища. Паяжини облепваха голата й кожа. Клони я шибаха през лицето. Но тя продължи да бяга, докато не излезе на друга поляна, където на лунната светлина видя колата им.

Тяхната кола.

Пристигайки, я бяха оставили тук. После бяха повървели доста, преди да установят лагера си. Но това не й помогна много да се ориентира. Не си спомняше посоката, в която бяха тръгнали тогава.

Вратите бяха заключени. Пъхна се под колата. Тревата беше суха. Легна, потрепери и зачака.

Чакаше злокобния убиец да я докопа и да я измъкне оттам.

Чакаше някоя космата ръка да я сграбчи или пък самият Вендиго да отмести колата, да впие острите си нокти в голия й гръб и да полети с нея във висините, при което краката й да станат на пепел от бързия полет.

На сутринта, когато баща й я намери, той се разплака. Разплака се и тя, защото в края на краищата всичко бе приключило добре.

Оттогава насетне, помисли си Нийла, животът бе текъл нормално, докато тези четирима мъже и едно момче не я бяха набутали в пикапа, за да го откарат на потайно място в гората и…

Пикапът спря.

Робинс и Шоу слязоха от него.

— Ти чакай тук — каза Шоу на сина си.

Мъжът, който седеше в краката на Нийла, дръпна лоста на задната врата и тя се отвори със стържещ звук. Сграбчи Нийла за глезените и я заизмъква. Тя се повлече по металния под.

Тими полази след нея, пресегна се внезапно и разкъса блузата й. Тя се опита да го отстрани със свободната си ръка, но той се оказа твърде бърз. Стисна гърдите й толкова силно, сякаш искаше да ги откъсне. Нийла извика. Юмрукът й го улучи в лицето с такава сила, че кокалчетата на пръстите й я заболяха, а той падна назад, ревейки.

След това Нийла се изправи до приятелката си зад пикапа.

— Добре ли си? — попита Шери.

— Млъквай! — чу се троснатият глас на Шоу.

— Да тръгваме — каза Робинс.

Той стискаше Нийла за ръката, но не така болезнено, както другият мъж.

Отидоха към предната част на пикапа. Шофьорът бе оставил фаровете включени. Под сноповете светлина се виждаше поляна, подобна на онази от детството й и на две хиляди километра оттук и преди двадесет години.

На неголямо разстояние косо падащите лъчи от фаровете се губеха в земята. Поляната пред тях тънеше в мрак.

— Защо, по дяволите, не спря по-наблизо? — прошепна Шоу на шофьора.

— Млъкни!

— Та те са сигурно навсякъде околовръст!

— Те не нападат екипите на доставчиците си — каза мъжът от дясната страна на Нийла.

— Винаги има един първи път, Филипс.

— Хич не вярвам това да стане.

— Все пак не биваше да спираш толкова надалеч.

— Нещо ми подсказа, че така трябва да направя — каза шофьорът. — Какво ще кажеш, ако ти затворя устата с юмрука си?

Пред тях се изпречиха шест дървета, подредени почти в една линия. Нийла се вгледа в тях. Те бяха високи и тънко стволести. Окъпаните от лунната светлина клони бяха без листа.

А нямаше защо да са обезлистени. Сега е лято. Трябваше да са целите зелени и шумолящи под полъха на лекия ветрец.

И Нийла разбра, че дърветата са мъртви.

Шест мъртви дървета в една редица.

— Не! — изрече тя.

— Всичко е наред — прошепна й Робинс.

— Не, не ни водете там! Моля ви!

Тя се опита да се издърпа, но мъжете я забутаха напред.

— По-спокойно — каза Робинс.

— Моля ви! Те са мъртви! Не искам да ходя там. Моля ви!

Рязка болка процепи десния й крак. Филипс я бе ударил с коляно.

— Стой мирно, сладурче! — заповяда той.

— Наред ли си? — попита я Робинс.

— Не!

— Филипс, защо не се владееш?

— По-добре се владей ти, приятелче.

— Всички да млъкнат! — отсече шофьорът.

Спряха под едно от дърветата.

— Облегни се на него!

— Аз не…

Филипс бутна Нийла. Гърбът и главата й се удариха в ствола. Филипс я държеше, докато Шоу и шофьорът тласкаха Шери към същото дърво. Нийла чу подрънкването на белезници. После шофьорът сграбчи дясната й ръка, изви я назад и щракна белезниците. Тя изви глава и видя, че пак е свързана с Шери.