Ричард Леймън - В тъмните гори

Тя поклати глава.

— Не прави това! Моля те, Джон, не го прави!

— Връщам се до половин час — каза той и се качи в колата си.

— Трябва да се измъкнем оттук — каза Нийла.

— И как смяташ да стане това?

— Не знам .

Гласът на Нийла я издаваше, че всеки миг ще избухне в плач. Заизвива китките си в безнадежден опит да се освободи и белезниците издрънчаха.

— Трябва бързо да измислим нещо — каза Шери. — Онова изсвирване беше сигнал.

— Може би ако подърпаме малко насам-натам, ще се освободим.

— Да опитаме.

Заизвиваха китките си, жулейки ги о безкория ствол на олисялото дърво.

— И двете ми ръце са здраво прикрепени — промълви след малко Шери.

— Моята дясна пък като че ли дава известни надежди…

— Исусе! — шепнешком възкликна Шери.

— Какво става?

— Има някой на дървото!

Нийла погледна надясно и повдигна глава.

— Гледай в другата посока и зад нас — допълни Шери.

Нийла обърна глава наляво. Вдигна очи към голите клони на изветрелия ствол. Първоначално видя само назъбени крайници, които изглеждаха на бледата лунна светлина като кости без плът. После единият от тях се раздвижи и тя разбра, че това всъщност е крак. До него се поклащаше втори. Тя погледна още по-нагоре и видя голо бедро, торс и глава с разрошени коси. Съществото може би имаше гърди, но тя не можеше да ги различи.

— Жив ли е? — прошепна Нийла.

— Не съм съвсем сигурна, но ми се струва, че е мъртъв.

Нийла продължи да се вглежда, фигурата сякаш бе яхнала един клон с отпуснати встрани ръце. Главата й бе клюмнала надолу, като че я наблюдаваше.

— Мисля, че единият крак помръдна — промълви тя. — Може и да е било от вятъра.

— Надявам се да е така.

— Би предпочела да е мъртъв ли? — попита Нийла.

— По дяволите, да. Нима е по-добре да слезе и да ни докопа?

— Господи, дори не го и казвай!

— Вероятно той е един от тях , каквито и, по дяволите, да са те. Искам да кажа, защо иначе ще виси там?

Нийла не отговори. Продължи мълчаливо да наблюдава неподвижната фигура, докато вниманието й не бе отклонено от приближаващото се бръмчене на автомобилен двигател. Оттатък поляната се появиха светлини от фарове.

— Те се връщат!

Докато светещите фарове се приближаваха, тя забеляза, че са по-високи от тези на пикапа.

— Някой друг е — каза тя. — Мисля, че е камион.

— Все тая — отвърна унило Шери.

Движейки се сред мрака, колата не спря на мястото, където преди бе спрял пикапът, а продължи към тях. Лъчите на фаровете му опипваха земята, сякаш търсеха Нийла. Осветиха я и замръзнаха на място. Двигателят замлъкна и светлините леко отслабнаха.

— Какво става? — попита Шери.

— Не виждам добре — отговори Нийла, опитвайки се да се взре оттатък светлините. — Някой слезе и май се запътва към задната част на колата.

— Последна спирка! — чу се мъжки глас с бодряшки тон. — Всеки пътник, който не е слязъл досега, да слиза!

Женски глас се изкиска.

— Мисля, че най-добре ще е да направим каквото казват — чу се изплашен мъжки глас.

— Татко!

— Дръж ръката на Бен.

— Какво искате от нас? — попита друг женски глас.

Последва ново изкискване.

— Знам само какво иска Розовото листенце — отвърна мъжът с бодряшкия глас. — И то е да ви разпръсне мозъците с чука. И ще я оставя да го направи, ако не се движите по-чевръсто.

— Копеле! — извика момичето и веднага изпищя от болка.

— Майната ви, не я пипайте!

— Нямаме цяла нощ за губене!

Няколко фигури изплуваха от тъмнината и заставайки пред фаровете, закрачиха напред. Нийла видя, че са четирима, свързани един към друг — жена, мъж, момиче и влачещо се безжизнено тяло помежду им.

— Я вижте! — възкликна жената.

— Здравейте — каза Нийла.

— Свърнете надясно — нареди жизнерадостният мъж.

Сега Нийла успя да огледа и него. Беше бузест и държеше пистолет в ръката си. Стара прегърбена жена ситнеше до него и размахваше чук над главата си.

— Здрасти, млада госпожице — каза мъжът с пистолета.

Заобиколи групата и пристъпи към Нийла. Заоглежда я, като се хилеше. После разтвори блузата й с дулото на пистолета и погали с него оголената гръд. Тя усети как зърното й се втвърдява при допира на студената стомана.

— Хубава си. Много хубава. Бас държа, че малкият Тими те е поопипал.

Остави ме на мира!

— Да, малкият Тими, крехкият Тими. Той знае кое къде е, ако мога така да се изразя. — Мъжът се засмя и пусна в ход свободната си ръка върху другата й гърда. Ту я стискаше, сякаш изпробваше твърдостта й, ту я попляскваше. — Хм… Понякога им завиждам на онези крули. Наистина им завиждам. Я да опитам как е на вкус. — Наведе се и заоблизва зърното й. Нийла го ритна. Той изръмжа и заподскача наоколо, държейки се за бедрото. — Ах, мръснице такава! Замалко да ме улучиш в ташаците!