Ричард Леймън - В тъмните гори

Тя неопределено вдигна рамене.

— Как се казваш?

— Нийла.

— Аз пък съм Джони Робинс.

— А аз съм Шери — обади се по-едрата жена иззад дървото и протегна ръце, от които вече свободно висяха белезниците. — Ще ме освободите ли от тях?

Той бързо махна халките. Здраво хвана пушката. Огледа поляната. Въпреки виковете на завързаните около другото дърво, долови далечния вой на крули. Все още бяха далече.

— Окей — каза той. — Тръгваме.

— Чакай! — спря го Нийла. — Не можем да ги оставим тук.

Тя посочи четиримата.

— Можем и още как. Хайде!

Хвана Нийла за ръка, но тя се отскубна.

— Не тръгвам без тях!

— Майната ти! — обади се нейната приятелка.

Нийла рязко се обърна към нея.

— Какво става с теб? Как въобще можеш да си помислиш да оставим тук тези хора?

— Мога, щом става въпрос за спасението на хубавия ми задник!

— Не можем да го направим!

Робинс изстена. Беше глупаво да губят време с освобождаването на другите. Закъснението можеше да бъде фатално. Но ако не се отзовеше, не му оставаха много шансове с Нийла.

— Добре — каза той. — Движете се плътно до мен.

Те го последваха към съседното дърво.

— Млъкнете всички! — сопна се той на завързаните.

Те тутакси прекратиха виковете и стенанията си. Робинс застана пред по-възрастния мъж.

— Поемаш грижата за тях — му каза той, отключвайки дясната халка. — Оставям ти ключа. Ние тръгваме. Ще позадържа малко колата. — Отключи халката и на другата ръка на мъжа. Пусна ключа в разтворената му длан. — Късмет! — После се обърна към Нийла. — Добре ли е?

— Добре е.

— Сега да драсваме.

Хукнаха. Робинс водеше, като умишлено бягаше по-бавно заради жените. Оказаха се по-мудни, отколкото се бе надявал. По дяволите, трябваше да спре колата по-наблизо. Остави я твърде далеч, за да може да се прокрадне тихо. С повечко късмет можеше досега да е освободил Нийла без излишен шум и да е вече на път, без никой нищо да е разбрал. Ако не бе се наложило да застреля онова голо копеле…

Бяха почти напуснали поляната, когато Нийла го сграбчи за ръката.

— Чакай! — задъхано му каза тя. — Трябва да изчакаме!

— Какво?

Тя посочи към групата, която все още стоеше под дървото. Мъжът все още отключваше белезниците.

— Забрави ги! — отсече Робинс.

— Как ще намерят колата?

— Няма значение. Хайде.

— За Бога, Нийла! — изскимтя Шери.

— Виж!

Робинс посочи към далечна фигура, която с подскоци се придвижваше през поляната към четиримата.

— Ето още един. И още един.

Появиха се шест-седем тъмни сенки. Някои от тях бягаха. Други като че накуцваха. А трети пълзяха по земята като огромни раци.

— О, Господи! — едвам успя да промълви Нийла.

— След няколко минути ще заприиждат още. И ще сложат ръка и на нас, ако продължаваме да се мотаем.

Робинс дръпна Нийла към гората. Отначало тя се поопъна, но после се затича след него. Той навлезе сред тъмните стволове на дърветата, разчиствайки си път сред гъсталака и трънаците. Прескочи паднал напряко дънер и се спря, за да даде възможност на жените да си поемат малко дъх.

Ослуша се.

Воят беше спрял, но усещаше, че наблизо има крули. Листа и съчки шумоляха в нозете им. Чуваше се учестено дишане, както и отделни срички от странния им език.

— Почти стигнахме — прошепна той.

— Те са навсякъде — промърмори Шери. — Няма да успеем.

— Ще успеем.

Продължиха да бягат. Накрая стигнаха до колата. Той спря и се огледа.

— Всичко е наред. Хайде.

И приведен, хукна към колата. Момичетата тичаха непосредствено зад него. Той сграбчи бравата и понечи да отвори вратата. В последния миг погледът му улови някакво движение вътре. Погледна предпазливо.

Едно лице зад стъклото се кривеше и зъбеше.

Нийла изкрещя.

Робинс се вгледа в лицето. Беше цялото изранено.

Носът липсваше. Висеше само кожа, като че ли беше отхапан в люта битка.

Още пет подобни лица гледаха в него.

Нещо го хвана за крака. Той залитна назад. Блъсна се в момичетата. После ритна дланта, която се бе впила в глезена му. Трима крули се заизмъкваха изпод колата.

Вратите й се отвориха.

Робинс светкавично подпря приклада на пушката върху рамото си. Прицели се в безносото лице и стреля. Горната част на главата отлетя.

— Да бягаме! — изкрещя той.

— Накъде?

Той стреля пак. Този път улучи в окото едно от съществата, пулещо му се от задната врата.

— Бягайте, за Бога! Бягайте!

Освободени от белезниците, те хукнаха да бягат. Пред всички тичаше Лендър. Водеше ги към мястото, където другите трима бяха изчезнали.