Стивън Канел - Да яхнеш Змията

— Не можем да кажем на гражданите, че на летището вероятно има ядрена бомба. Ще настъпи паника и суматоха — каза Карл Ледикър на специалния агент на ФБР Дъглас Парди.

— Колко души живеят в околностите на летището? — попита той. — Един милион плюс-минус няколко стотици хиляди. Всички се намират в обсега на поражението. Не можем да евакуираме един милион души, като се движим с коли по улиците и крещим по високоговорители, че има изтичане на газ. Хората няма да напуснат домовете си. Трябва да съобщим по телевизионните новини какво е положението.

— Ще хвърлим в паника целия град. Изучавали сме поведението при масова евакуация. Пътищата ще се задръстят.

— Изобщо не ми пука. Трябва да кажете на хората какво става. Ще ни скъсат задниците, ако летището се взриви и се разбере, че сме знаели за бомбата и сме мълчали — възрази Парди.

В същия миг телефонът иззвъня и той грабна слушалката. Обаждаше се командирът на екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия. Всички млъкнаха, докато Парди слушаше доклада му. Накрая агентът на ФБР затвори и предаде на другите разговора.

— И така, хората от екипа са разположени на летището. Вече са монтирали платформа с детектор на един хеликоптер и скоро ще излетят, за да претърсят района. Други две платформи с детектори са инсталирани в джипове, които ще тръгнат от срещуположните краища на летището и ще се срещнат в средата. Повечето тежки пътнически самолети са излетели, но след половин час ще затворят летището. Никой друг няма да замине. Ще евакуираме останалите цивилни лица. Командирът каза, че може да претърси пистите и сградите за шест часа. Ние разполагаме само с два. За това време можем да огледаме повърхностно района, да проверим дали има следи от радиоактивни елементи и да стесним кръга, ако гайгеровите броячи отчетат нещо.

Всички мълчаха.

— Как действа платформата с детектор? — попита Ледикър.

— Това е поверителна информация — отсече специалният агент на ФБР.

— Аз пък искам да знам какво ще правим с извършителя — каза Лу Фишър. — Ще го качим на самолета му, ще го заредим с гориво и ще го изпратим по живо по здраво, ако не можем да намерим бомбата, така ли? И после? Ще се молим на Бога да удържи на обещанието си? Ако питате мен, този план е съвсем немотивиран.

— А от тактическа гледна точка мирише на гнило — добави генерал Робърт Кларк. — Онзи тип няма да удържи на думата си. Той е долен престъпник. Ще замине и дори няма да се обърне.

— Той е издържал успешно теста с детектора на лъжата, когато полицаите са му задали този въпрос — отбеляза Роджър Сейнт Джон.

— Проявиш ли слабост към такъв тип, само ще го окуражиш — настоя генерал Кларк. — Трябва да го накараме да се чуди какво става, по дяволите. Време е за проверка на мъжеството. В такива случаи печели най-смелият.

— Градът е мой. Аз отговарям за него — заяви кметът, който бе излязъл от кабинета, за да се включи в спора. — Аз ще взема решението.

— Едва ли — възрази Парди.

Обсъждането продължи, докато бе прекъснато от обаждане на Съвета по националната отбрана от залата за извънредни ситуации във Вашингтон.

— Овладейте се, колеги. Престанете да се карате и пристъпете към действие — прогърмя нечий глас по големите високоговорители на телефона.

— Аз мисля да го пуснем. Да се доверим на детектора на лъжата. Няма да намерим бомбата за два часа — каза кметът. Не му пукаше за Уили. Ако летището се взривеше, с политическата му кариера беше свършено.

— В базата „Едуардс“ имам три изтребителя „Томкет“, готови да излетят — настоя генерал Кларк. — Ако качите онзи негодник на самолета и му позволите да излети, ще изкарам онези три птици и ще го очистя на моя отговорност. Не ми пука за въздушно пространство, нито за неутралните коридори. Ще му завра в задника ракета с топлинно насочване. Това е моето обещание.

— И кой ще поеме отговорността за това безумие? — попита Парди.

— Аз — отговори генералът. — Може да ме разжалват, ако това не им хареса. Трябва да престанем да глезим онези копелета.

— Хайде да се успокоим — предложи кметът. — Няма да го застреляме. Да започнем отначало и да подходим към нещата едно по едно.

Те бяха взели фенерчето и радиопредавателя от гумената лодка и Уилър даде на Таниша единия револвер „Смит и Уесън“ и задържа другия и пушката за акули. Бяха помолили Ал Катсукура да се върне на „Поток от пари“ и да съобщи координатите им на отдел „Тежки престъпления“. Помогнаха му да спусне гумената лодка в океана, после влязоха в подземния канал, газейки в тинята и дълбоката до глезените вода, докато светлината зад тях изчезна и започнаха да се движат слепешком в непрогледния мрак. Батерията на фенерчето беше слаба, затова Уилър го използваше само от време на време и осветяваше бетонната тръба, търсейки разклонения. Тунелът, изглежда, водеше към северната част на летището. Изведнъж каналът започна да вибрира и да се тресе. Двамата застинаха на местата си. Не виждаха нищо в мрака. Звукът постепенно заглъхна и вибрациите спряха.