Стивън Канел - Да яхнеш Змията

В стаята отново настъпи тишина.

— И за да бъда напълно откровен — добави Картър, — длъжен съм да ви кажа, че има и противни мнения. Председателят на Комисията по международните отношения заяви, че обвиненията на Лебед са глупости, политически по характер и неподкрепени с нищо.

— Наистина ли? Сенаторът Пек ли го е казал? — попита Алан.

— Господи — възкликна Уилър и грабна напечатания текст от касетата на Прескот. Имената бяха дешифрирани. В списъка фигурираше и сенаторът Джон Л. Пек (Д) от Уайоминг.

След инструктажа на Картър Дехавиланд на Уилър и Таниша бе наредено да се приберат вкъщи.

Алан им каза, че няма какво повече да направят.

Верба заяви, че положението не е по силите им.

Т. Камерън Джоуб добави, че ако пречат, лично той ще предяви обвинение, че възпрепятстват правосъдието.

Оставиха ги сами в коридора на петия етаж, докато в Паркър Сентър настъпваше оживление.

Двамата бяха вън от играта. Излязоха от сградата и видяха Рик Верба, който стоеше на паркинга. Безличната в архитектурно отношение постройка не издаваше с нищо дейността, която кипеше вътре. Някъде на третия етаж Уили Уо Лап Лин седеше в килията на предварителния арест и чакаше да види какво ще стане.

— Свършихте страхотна работа — каза Верба. — Ако всичко това се окаже истина, ще спасите хиляди хора.

— Капитане, може ли онзи главен прокурор да ни отстрани от случая ей така? — попита Таниша. — Занимаваме се с него вече две седмици.

— Какво ще правите, докато екипът по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия си върши работата? Ще снимате ли? Приберете се вкъщи и се наспете — отговори Верба.

— Не мога да се прибера вкъщи. Онзи престъпник горе е обявил награда от петдесет килограма чист хероин за главите ни. Бандитите от Южния централен район не знаят, че Уили е арестуван. С Уилър сме набелязани за мишени на юг от Креншо.

— Можете да спите в кабинета ми — предложи Верба.

Така и решиха да направят. Отидоха с капитана до Хил стрийт и оставиха ягуара на служебния паркинг на отдел „Азиатска престъпност“.

Но щом се качиха горе, нещата приеха странен обрат. Ал Катсукура се оплакваше на всеки, който имаше желание да слуша. Той сграбчи Таниша за лакътя и й разказа какво се бе случило през нощта. Докато ченгетата от специалното тактическо поделение измъкваха Уо Лап Лин от централата на триадата, Ал Катсукура беше в морето, плавайки в непрогледната мъгла и изпусна около двеста нелегални имигранти и трима детективи от отдел „Тежки престъпления“. Цяла нощ Ал отговаря на въпросите на ядосания заместник-шеф Питлик. Катсукура току-що бе написал доклада си и беше отчаян. Таниша никога не го бе виждала такъв.

— Тримата детективи от отдел „Тежки престъпления“ не са изчезнали, Тиша, те са мъртви — разказваше той, поглеждайки от време на време към Уилър. Азиатското лице на Ал бе изкривено от терзания. — А аз се мотаех насам-натам като пълен идиот, докато са ги убивали. Допуснах да ги очистят. Аз ръководех операция „Сух док“. Чувствам се ужасно.

— Да отидем да хапнем нещо — предложи тя. — Аз черпя.

— Само да не е в шибаното кафене на „Уестин“ — обади се Уилър.

Тримата намериха малко заведение на ъгъла на Норт Хил и Алпайн, до Китайския квартал. Избраха го, защото беше безлюдно.

Седнаха в най-отдалечения ъгъл и си поръчаха сандвичи и кафе. Уилър каза на сервитьорката да продължава да им носи кафе.

Храната пристигна, а Ал още преразказваше историята си, опитвайки се да намери версия, от която няма да се чувства толкова зле.

— Къде се случи това? — попита Уилър, когато Катсукура най-сетне млъкна.

— Кое?

— Къде намери празния кораб?

— Бяхме в океана, някъде на юг от Марина дел Рей.

— На какво разстояние от брега?

— Не знам. Може би на километър или на три. Трудно е да се прецени във водата. Нямаше шамандури с обозначения.

— Тогава мястото е близо до летището — отбеляза другият мъж, взимайки си от пържените картофи. — Често ли застрелват агенти под прикритие по време на такива операции?

— Не трябваше да става така. Няма начин гангстерите от „Бамбуковия дракон“ да са знаели, че моите хора са агенти под прикритие. Детективите бяха преоблечени в моряшки униформи като членове на екипажа. Не носеха полицейски значки, нито документи за самоличност. Не се опитваха да извършат арест. Задачата им беше само да наблюдават и да докладват. Нямаше причина да ги убиват. Ето защо цялата история е много странна. Ако мислех, че има каквато и да е опасност, щях да взема пет-шест души на патрулния катер и да струпам цял взвод ченгета на „Хорнблоуър“.