Стивън Канел - Да яхнеш Змията

Имаше само един човек, който можеше да го спаси.

Светлините от магистралата се отразяваха в предното стъкло. Уилър караше със сто километра в час. Челюстите му бяха стиснати, а мислите — объркани. До него седеше Таниша, която изпитваше подобни, но малко по-различни чувства. Очите й бяха приковани в пътя пред тях.

Неизвестно как двамата се бяха пренесли в друга зона. Сега съзнаваха физическото си присъствие по много по-различен начин отпреди. Уилър си спомни мига в хотел „Пен“, когато лежеше до Таниша и я гледаше в очите, питайки се дали някога ще бъде смел като нея и ще заслужи уважението й. И двамата знаеха, че е по-добре да нямат физическа връзка, и полагаха усилия да мислят само за работата. Но сега мислите им се въртяха около вероятността да се сближат.

— Трябва да минеш в дясната лента, защото след малко е разклонът за Манчестър авеню — каза тя.

Той изпълни указанията й и в колата отново настъпи тишина. Макар и с неудобство, Уилър си припомняше фантазиите на белия мъж от разказите на колегите си в университета в моменти, когато съзнанието им беше замъглено от алкохола. Дъг Пули казваше, че чернокожите жени са много по-страстни от белите. „Без майтап — настояваше Дъг. — Сложиш ли ръката си там долу на онова място, веднага ще го усетиш. Чернокожите излъчват топлина.“ Те се изсмяха и го освиркаха, но се запитаха дали е вярно. За тях сексът между представители на различни раси беше груб секс, без ангажименти, нежност и любов. Пули го наричаше „върховното дивашко чукане“. Уилър знаеше, че това са расистки глупости, но никой не го оспорваше на глас. Такива разсъждения бяха вредни, защото укрепваха расовите бариери, създавайки митични различия. Веднъж Таниша бе казала: „Първото, което белите виждат, е цветът на кожата. Американците от африкански произход преди всичко са черни, после са хора“. Тази разлика подхранваше въображението и пораждаше сексуални фантазии. Тя бе добавила: „Цветът на кожата е най-важното нещо, което ги определя и белите се чувстват или по-висши, или виновни. Малцина вярват в понятието за расово равенство“.

Уилър си спомни как преди петнайсет години бе гледал „Магьосникът от Оз“ с чернокожи актьори. Представлението беше хубаво, но не и зрелищно. Отиде с неколцина колеги от университета. Седеше до един свой приятел, чернокож, студент по актьорско майсторство, който се казваше Кларънс Симънс. Завесата се спусна и публиката скочи на крака, за да аплодира изпълнителите. Уилър погледна Кларънс, който не стана, и го попита:

— Защо седиш?

— Представлението беше хубаво, но не и нещо особено. Тези овации са глупости. Вината на белия човек — отговори му той.

Уилър мислеше, че е имунизиран срещу расовото лицемерие, но сега се запита дали може да се довери на чувствата си. Дали онова, което изпитваше към Таниша, беше истинско, или само вината на белия човек?

Ако се любеше с нея, искаше това да е нещо повече от груб секс, пълно сливане не на телата, а на душите. Зачуди се дали чувствата му са достатъчно силни.

Но наред с тези възвишени и достойни мисли идеята за върховното дивашко чукане още го обсебваше.

Таниша се взираше в шосето, но не го виждаше. Смътно забеляза, че завиха по Манчестър авеню и се отправиха към къщата на баба й, където се криеха. Как беше възможно да се влюби във внука на генерал от Юга?

Докато растеше, животът й се различаваше от традиционните представи, но за квартала беше напълно нормален. Включи се в бандата от лоялност към приятелите си, които се противопоставяха на общоприетите норми с насилие и наркотици. Тогава Таниша водеше безгрижно съществуване, което завърши със смъртта на двамата гангстери в задната стая на денонощния магазин и с убийството на Кенета. От безгрижния бандитски живот Таниша отиде в другата крайност. Нямаше време за нищо друго, освен за учебниците.

Още от люлката бе възпитана да смята белите хора за свои врагове.

Уилър олицетворяваше всичко, което бе научена да мрази — развратник от клуба, привилегирован пияница, който се препитава с парите от наследството на семейството си, без да има цел в живота си.

Но именно Уилър носи на рамото си смъртно ранения Джулиан Уинслоу. Докато куршумите свистяха във въздуха около тях, само той се върна да помогне на ранения детектив.

В Града на стените се държа с нея по-откровено и почтено от всеки друг мъж, когото бе познавала.

За него тя не беше лесно придобита собственост, нито расов трофей или нещо, с което да се похвали на приятелите си от клуба, а човек, достоен за уважение. Виждаше го в очите му. Никой не бе проявявал по-голямо уважение към нея: нито приятелите й, нито учителите, нито дори семейството й. Таниша виждаше и усещаше уважението му — осезаемо и приятно като докосване на любим човек.