Стивън Канел - Мошеникът

Говорителят Джон Уолш бърбореше монотонно, а на синия екран зад него се появи снимка на Биано.

— Биано Бейтс — сериозно обясни Уолш — е може би най-прословутият и способен измамник, действащ днес в Съединените щати. Той е талантлив актьор, който може набързо да ви отмъкне богатството. В средите на измамниците винаги има един общопризнат крал. В момента Биано Бейтс притежава тази позорна титла. Ако видите този човек, не купувайте нищо от него. Не му позволявайте да се доближи до парите или до банковата ви сметка и незабавно се обадете на нас или в най-близкия полицейски участък.

— Страхотен крал съм, няма що — възмутено измърмори Биано, докато увиваше полуизядения хамбургер на Роджър за по-късно.

През последните две седмици Биано продаваше раздрънкани таратайки на нищо неподозиращите наивници, дошли в авторанчото на Боб. Работеше на комисиони, не на заплата, и се опитваше да раздвижи уморената колекция от стари коли и зловещо шумни бетонобъркачки, които Боб предлагаше „в отлично състояние“. Въпреки потискащия инвентар Биано се справяше добре, защото можеше да убеди всеки във всичко. Празното бръщолевене беше най-голямата му дарба. Сприятели се с няколко привлекателни жени, посетителки на авторанчото. Определи си срещи с една-две от тях, но беше твърде уморен, за да вложи енергия в каквото и да било.

Този следобед Биано се опитваше да продаде един отровно зелен форд комби, който Боб бе взел преди десет дни. Колата беше разнебитена, но в сервиза й бяха сложили малко грим. Главният монтьор превъртя километража.

— Страхотно превозно средство. Широко и удобно. Форд знае как да ги прави — говореше Биано с искрено страхопочитание на противния старец, който обикаляше автомобила, гледаше го отзад и се мъчеше да изправи сгънатата счупена седалка. — Разбира се, всички тези дребни дефекти ще бъдат отстранени, преди да смени притежателя си.

Биано се усмихна, когато възрастният мъж се опита да вдигне мокета, за да види дали подът е ръждясал.

— Тук отзад нещо смърди — рече старецът, бърчейки нос. — Мокетът е мухлясал.

Биано го погледна. Изобщо не му пукаше дали ще продаде колата. После с половин уста изтърси една реплика, за да съживи замиращата сделка.

— Не трябва да ви казвам това, защото Боб пази в тайна известните ни клиенти, но тази кола беше на… — Той млъкна и внимателно погледна възрастния човек. — Знаете ли какво? Този автомобил не е подходящ за вас. Имаме най-малко още десетина кандидати.

— На кого е била? — попита човекът. Тънката му като хартия кожа почервеня от лек интерес, докато гледаше Биано с пожълтелите от годините и от лошото хранене очи.

— Ами, не бива да казвам… — рече Биано и поклати глава. — Не мога… съжалявам.

— Кой е? Умея да пазя тайна.

На изразителното актьорско лице на Биано се разигра безмълвна битка със съвестта.

— Този автомобил принадлежеше на Вини Теставерде — изплю камъчето той. — От времето, когато играеше защитник. Вини ми каза, че трябвало да паркира зад факултета по лека атлетика в университета в Маями, защото хората непрекъснато разбивали стъклата, за да вземат сувенири. Когато валяло дъжд, мокетът се намокрял. Оттам идва странната миризма.

В продължение на няколко сърцераздирателни мига сделката започна да кръжи над пропастта на този нов факт, докато старецът обмисляше възможността да кара колата на Вини Теставерде.

— Моля ви, не казвайте на никого, защото Боб не издава кои са предишните собственици. Мисля, че това е безумие, но той гледа много сериозно на въпроса.

Главата на Биано се замая, защото още не се беше съвзел напълно от побоя и обедното слънце му действаше пагубно. Искаше му се да седне на металния стол под сенника, да пийне чай с лед от термоса и да напсува Джон Уолш, задето го накара да живее като бездомен беглец.

Накрая старецът вдигна глава. В жълтите му очи се четеше лукаво предизвикателство.

— Искате хиляда и петстотин долара… Ще се съглася на хиляда и двеста — рече той, подемайки познатия танц, който търговците на употребявани коли наричаха „кълчене“.

— Дори да не беше на Вини Теставерде, Боб пак нямаше да ми позволи да я продам за хиляда и двеста — отговори Биано.

Виеше му се свят. След злобния побой непрекъснато виждаше двойно. Старецът пред него се раздвои. Брадатият му череп се придвижи леко надясно и заприлича на неясна снимка. Въпреки това Биано знаеше, че е успял да продаде колата. После изведнъж почувства угризение на съвестта заради сприхавия си клиент, защото фордът всъщност беше купчина старо желязо. Преди не изпитваше подобни пристъпи. Никога не се беше замислял за съдбата на набелязаната мишена, но откакто го пребиха на паркинга, поради някаква забравена от бога причина, бе започнал да разсъждава какви неприятности причинява на другите хора. Винаги си бе казвал, че доверчивите хора се раждат, за да бъдат мамени и той и Роджър трябва да ядат, но напоследък тези оправдания изглеждаха неубедителни. Затова се хвана на работа в авторанчото на Боб, където можеше да използва чара и таланта си да дрънка празни приказки в една полулегална търговия. Това беше временна спирка по пътя му към нов живот.