Джон Нанс - Проектът „Медуза“

— Не, сър. Тя предполагаше, а и ние всички, че е нещо, свързано с миналото й като ядрен инженер.

— Това също е допринесло, но не, тя отново е била прецакана от Управление „Кадри“.

Той разказа историята за чиновничката от „Кадри“, която сбъркала Вивиан Хенри с жената, която заплашвала да взриви сградата й.

— Чиновничката разбрала грешката си, но решила да не казва никому, ето защо във ФБР се побъркали.

— Онази чиновничка, между другото — намеси се Фортнър, — е вече история.

— Благодаря ви, че ми казахте. Ще съобщя и на Вивиан.

В планината, Колорадо — 18 май

Всяка година периодът извън активния сезон в Аспен носеше финансови затруднения за собствениците на курорти, но същевременно бе и възможност за евтините, организирани от държавните институции конгреси и конференции в разредения въздух на Скалистите планини. Глобалното затопляне бе вече признато за световна заплаха и двеста учени от най-висока класа плюс помощният им персонал се бяха събрали в планината за спешна конференция по последните данни.

Линда Макой прекара три дни в изслушване на главозамайващо разнообразие от нови открития и гледни точки, както и в спорове с колегите си по време на дискусиите, които се водеха от заседателната зала та чак до паркинга и продължаваха и вечерта пред множеството камини в подобните на семейни жилища апартаменти. Бяха близко до единодушие, ала процесът, както бе изтъкнала тя предишния ден, бе все още недоизяснен.

Линда погледна часовника си — показваше шест — и се почувства изморена. Предстоеше поредната вечерна дискусия, на която бе обещала да присъства, ала ушите й бръмчаха от думи, а съзнанието й бе притъпено — което обясняваше причината да не разпознае веднага младия мъж, нехайно облегнат на стената във фоайето.

Очевидно чакаше нея и за част от секундата Линда си помисли, че бе поредният репортер от пресата, който търсеше да вземе интервю в кулоарите.

— Извинете, госпожо. Дали случайно не знаете как човек може да се сдобие тук с малко компания? Може би млада дама, която би поискала да вечеря с един беден и отруден авиатор?

— Скот!

Той се ухили, а тя кимна. Бяха минали три месеца от последната им среща — един обяд в Болдър, преминал в неловка атмосфера, след който последва неговият опит като на студент второкурсник да я целуне, докато отиваха към колата. Тогава той бе разпалил у нея ураган от тревожни чувства, които оттогава насам непрекъснато отклоняваха вниманието й; сега съжаляваше, че се бе отдръпнала. Може би се дължеше на голямата шумотевица в медиите и шегите на колегите й относно перспективата да се събере с младия пилот, който тъй себеотрицателно бе спасил страната от ядрена катастрофа. Ала цялото това внимание я бе раздразнило и бе я накарало да запази хладна дистанция. В онзи самолет бяха преживели заедно нещо, равнозначно на дълбоко приятелство, ала да го приеме за нещо повече й се струваше прибързано — но въпреки това почти всяка вечер след срещата им в Болдър й се искаше да получи нова възможност.

И сега…

Без да каже и думица Линда отиде при него, прегърна го и го целуна силно. Ръцете му я обгърнаха здраво, пръстите му разрошваха косата й, а двамата потънаха в един кратък миг на вечността. Когато Скот леко се отдръпна, малка групичка учени във фоайето заръкопляска — жест, който в друг случай би раздразнил и притеснил Линда.

Вместо това обаче тя се обърна към тях и широко се усмихна.

— Тази вечер ще се съберете без мен, господа — рече тя.

— Защо? — попита Скот престорено невинно.

— Защото имаме доста неща да си кажем, а аз разполагам с разпалена камина, пред която да те изпитам.

Санта Фе, Ню Мексико — 21-и май

Д-р Луис Бенедикт остави сутрешното си кафе на масичката до диванчето, на което се изтегна и взе дистанционното, за да прегледа сутрешните телевизионни предавания. Преди три дни бе минал седемдесет и третият му рожден ден, ала пенсионираният административен шеф на лабораториите в Лос Аламос дори не се сети за него. Решен бе да не се поддаде на отчаянието, макар и да беше сам, вдовец от десет години, без деца.

По екрана премина позната физиономия и той върна канала. Беше Пийт Кук, репортерът от „Уолстрийт джърнъл“ — разказваше по „Добро утро, Америка“ за новата си книга. Луис се усмихна вътрешно. В книгата на име „Танцуващата Медуза“ се споменаваше и за него самия, но бе главно за Роджърс Хенри и за неговия едва осуетен опит да изтрие Вашингтон от картата и междувременно да убие Вивиан. Пийт му бе пратил телеграма с най-сърдечни благодарности, след като го бе интервюирал в Санта Фе, а Луис бе хукнал да търси книгата, веднага щом бе публикувана. Бързо намери името си, споменато в нея, и с облекчение видя, че бе коректно цитиран и обрисуван, от което изпита задоволство.