Джон Нанс: Проектът „Медуза“

— Останах с впечатлението, че е избухнала на морското равнище, д-р Пиърсън.

— Не, сър. Изчислихме координатите й, като използвахме сеизмични данни в световен мащаб. Когато е избухнала, тя се е намирала на значителна дълбочина.

Президентът се вторачи в геолога.

— На каква дълбочина?

Последва дълга пауза, д-р Пиърсън преглътна, погледна отново генерала за подкрепа, а след това отново вдигна глава към президента.

— На осемстотин метра дълбочина, сър.

Вашингтон, окръг Колумбия — седем месеца по-късно — 23-и април

Док Хазърд се измъкна от задната седалка на дългия лъскав линкълн, излезе на централната подходна алея към Белия дом и погледна към небето. Бе необичайно хладна за сезона пролетна утрин, с бързодвижещи се кълбовидни облаци, които профучаваха, носени от свежия западен вятър по ослепително синьото небе.

— Командир Хазърд? Ако сте готов, моля, последвайте ме, сър.

Бързо преминаха по коридорите на Белия дом и стигнаха до залата на Кабинета, където ги очакваше Чарлз Фортнър — шеф на президентската администрация.

— Е, Док, изглеждаш здрав като дъб и доста енергичен.

— Сенатор Фортнър, благодаря, че ме приехте, да не говорим за това, че пратихте кола да ме чака на летището.

— Това е най-малкото, което мога да направя. Президентът бе съвсем искрен, когато ви каза и на тримата, че можете да ни търсите винаги, когато се нуждаете от нещо.

Той посочи на Док да седне до резбованата маса.

— И тъй, Док, какво мога да направя за теб?

Док поклати глава.

— Не е за мен, сър, а за Вивиан Хенри.

— Тя добре ли е? Казаха ми, че се е преместила в Колорадо и е постъпила в „Скот еър“ като оперативен мениджър на компанията.

Док се усмихна и се загледа за няколко секунди в лъскавата повърхност на масата.

— Да, сър. За нас настъпиха вълнуващи времена. Благодарение на вашата и на президента намеса, договорът ни беше възстановен и бизнесът процъфтява. Скот дори търси да наеме още един 727. Така ще ни станат три.

— А Вивиан?

Док погледна шефа на администрацията право в очите.

— Господин сенатор, нали знаете кое даде началото на цялата поредица от събития — защо тя се зае да превози бомбата до Вашингтон?

— Док, наричай ме Чарли. Отдавна вече не съм сенатор.

— Да, сър… ъ-ъ-ъ, Чарли.

— Да, спомням си, че в завещанието си бившият й съпруг бе записал, че няма да й се плати остатъкът от застраховката, освен ако не свърши тази работа. Вярно ли е?

— В общи линии — да. И този остатък бе в крайна сметка платен, макар адвокатът на фирмата за недвижими имоти да оспорва няколко седмици, защото тя реално погледнато не била доставила бомбата и не изтрила Вашингтон от лицето на земята.

— Да не ме будалкаш?

Док се засмя и поклати удивен глава.

— Не, няма майтап. Наложи се един окръжен съдия да промени становището му.

— И какво остава, Док?

— Пенсията й. Знаете, че Управление „Кадри“ са й я отказали, че са я принудили да извърви целия път на жалби до съдилищата и накрая е загубила делото. Жалбата й била лошо формулирана и затова е изгубила всичко.

Фортнър кимна бавно.

— И ти искаш да разбереш дали мога да направя нещо по въпроса?

— Аз проучих въпроса, сър. Дори и след съдебно решение „Кадри“ имат правото да отсъдят в нейна полза. Искам да кажа, че тя наистина разполага с парите от застраховката, но това просто не е справедливо…

Чарлз Фортнър леко надигна глава и се усмихна, като видя изражението на Док, което подсказваше за известно притеснение.

— Командир Хазърд, защо ми се струва, че имаш по-специално отношение към тази дама?

Док не успя да прикрие усмивката си.

— Дяволски сте прав, че я обичам, сър. Ще се оженя за нея на мига, стига да се съгласи!

— Надявам се, че не си спрял да я увещаваш?

— Опитвам се. Опитвам се с все сили.

Фортнър погледна папката с документи, които Док бе плъзнал по масата към него.

— Док, не съм сигурен какво мога да направя…

Един познат глас изотзад стресна Док.

— Но ще се заемем веднага с въпроса и ще го решим, ако е по силите ни. Аз също ненавиждам бюрокрацията!

Док се обърна, видя зад себе си президента и скочи прав.

— Господин президент!

— Сядай, Док.

Президентът се ръкува с него и седна на съседния стол.

— Искам веднага да ме информираш за всичко това и да обядваш с нас, но бих желал и да приключим един друг въпрос.

— Сър?

— Когато ви поканихме тук, в Овалния кабинет, за благодарствената церемония, притежавах само предварителните резултати от нареденото от мен вътрешно разследване за поведението на ФБР по време на тази криза. Техният опит да я арестуват на борда на „Айзенхауер“ след кацането ви бе удивителна глупост и ето защо се намесих лично преди да пристигнете с кораба в Норфък. Но онова, което не можехме да разберем, бе какво е убедило ФБР онзи следобед, че Вивиан е искала да взриви правителството. И знаеш ли какво било?