Джон Нанс - Проектът „Медуза“

— Това е евтин трик спрямо мен, Макей, като се имат предвид коптерите и всичко останало, което се опитвахме да направим за вас.

— Но всичко ще отиде на вятъра, ако се ударя във водата. А по този начин поне имаме някакъв шанс.

— Кажи му — намеси се припряно Док, — кажи му, че вероятността от пожар е почти нулева, след като резервоарите ни са празни.

Скот препредаде думите на Док.

Последва нова мъчителна пауза. Док продължаваше да води самолета в кръг около кораба, като в момента го насочи на север.

— Ще ми трябва разрешение за това, Скот — рече неочаквано командирът.

Скот веднага натисна бутона на микрофона.

— Вие вече имате разрешение, господин капитан. И двамата го знаем. А докато прехвърлите топката на Пентагона и те се размислят, горивото ни вече ще е свършило и ще паднем във водата.

Док клатеше глава.

— Не мога да повярвам.

— Док, бързо. Провери наличността на гориво.

Док започна да разкопчава колана си, за да изпълни нареждането, но Линда протегна ръка и го спря.

— Аз наблюдавах, Док. Резервоар номер едно е празен. В номер две има триста и петдесет литра, а в номер три — около петстотин. В другите резервоари с надпис „Спомаг“ няма нищо.

— Благодаря, Линда. — Док се обърна към лявото кресло. — Скот, имаме около осемстотин и петдесет литра. Това си е направо само изпарения от керосина.

Скот кимна и изведнъж осъзна гледката, която виждаше през прозорчето на Док. Килватерната струя зад „Айзенхауер“ променяше посоката си: насочи се рязко надясно, което означаваше, че командирът бе заповядал поворота.

Изминаха почти трийсет секунди в радио мълчание. След това предавателят на „Айзенхауер“ изпука и Скот долови някъде около микрофона шепот, преди да чуе по говорителите силна въздишка.

— Окей, Скот. Окей. Това навярно ще ми струва поста, но поради някаква глупава причина то ми се струва логично.

Последва нова пауза, ръката на командира явно покри микрофона, защото ясно се чу шумът от драскането.

— А сега, ето каква е сделката, както казва онзи милиардер от Тексас, дето има уши като марули. Ще вдигна вертолетите си, докато променяме курса и ще поставя предната ограничителна мрежа. Ще ви очаква офицер-сигналист за кацане, но искам да разбереш едно нещо ясно: ако предизвикаш бъркотия на летателната ми палуба, ще те удавя собственоръчно. Ясно ли е?

Скот кимна и лицето му разцъфна в широка усмивка. Линда забеляза как удари леко със свит юмрук по щурвала, след което отново включи микрофона.

— Да, сър! Няма да има бъркотия, командир. Благодаря ви, сър!

— Сега те прехвърлям на началника на полетите, синко. Двамата отработете подробностите по захода и то бързо. Вертолетите могат да останат във въздуха до трийсет минути, а на мен ще ми трябват пет минути да променя отново курса. Това означава, че разполагаме с „прозорец“ от двайсет минути, за да те приберем на борда.

— Няма проблем, сър. В най-добрия случай разполагаме с гориво само за около десет минути.

Мостикът — боен кораб „Айзенхауер“ — 8:24 вечерта, източно време

На мостика цареше такава трескава дейност, каквато командирът на кораба не помнеше да бе виждал в мирно време. Той седеше на стола си и клатеше удивен глава. Решението си съществуваше, но никой — дори бившият пилот на Ф-14 в капана на осакатения 727, чийто живот висеше на косъм не се бе сетил за него до последния миг.

Командирът знаеше, че съществуваха безброй проблеми. Не бе никак проста работа. Първо, както посочи офицерът, началник на полетите, щеше да бъде изключително опасно за Макей да се спусне с минималната възможна скорост над плаващата писта, в случай, че изведнъж рязко спадне скоростта на вятъра. Макей би трябвало да се приземи със скорост, по-висока с десет-петнайсет мили в час.

Но дори и тогава сметките излизаха. Дори скоростта на вятъра на палубата да останеше сто и пет мили в час, а Макей да подходеше със сто двайсет и пет мили, 727 пак щеше да се появи в края на пистата със скорост двайсет мили в час.

Най-трудното щеше да бъде да изравни самолета с лудешки подхвърляната палуба. Той поръча да му направят бърза справка от архивите, за да се убеди, че спомените му за отличната летателна подготовка на Макей бяха точни.

Така беше. Макей — Подскачащия, поправи се той — бе великолепен пилот, дисциплиниран, обичан и пълен професионалист. Ако някой можеше да се справи с предизвикателството, то това бе само той.