Джон Нанс - Проектът „Медуза“

Откъм лявото кресло се чу силна въздишка. Скот хвана отново щурвала и постави дясната си ръка върху ръчките на газта.

— Окей, тръгваме.

Той повтори последните си наставления и снижи отново самолета до петнайсет метра височина, за да потърси подходящата вълна.

— Проблемът, Док, е в компенсирането на страничния вятър — обясни той. — Бях в идеална позиция, докато не ни грабна онзи порив. Не го очаквах. Този път обаче ще го чакам.

— Просто спускай спокойно и твърдо, Скот — рече Док.

Скот кимна.

И отново ъглите на атака изглеждаха невероятно сложни, когато маневрира над първата вълна, след това над още една, почти увиснал над водата.

Док се улови, че се безпокои дали Скот наистина можеше да се справи. Нямаше ли да свърши горивото им, докато опитва? Или пък изведнъж да реши да се спуснат, избрал неподходящия момент?

Може би в крайна сметка аз трябваше да поема управлението? — помисли си Док и веднага отхвърли тази идея. Това бе шоуто на Скот. И той трябваше да се довери на пилотските му умения.

— Това е лудост, Док! — смути мислите му гласът на Скот. — Ако можех да кацна срещу този проклет вятър, щяхме да сме далеч по-бавни над…

Млъкна насред дума, свил вежди, здраво стиснал щурвала, докато прелитаха на по-малко от седем метра над поредния масивен гребен.

— О, боже мой! — извика Скот.

Дясната му ръка тласна отново ръчките на газта напред, този път не докрай и докато Док го наблюдаваше разтревожен, Скот вдигна самолета от вълните и започна издигане.

— Максимална мощност, клапи — на петнайсет.

— Клапи — на петнайсет? — попита Док.

— Да, по дяволите! Клапи — на петнайсет.

— Пак ли ще направим кръг? — попита Док.

— Може би. А може би — нещо друго — отвърна Скот.

Док вече бе преместил лоста на клапите. Инстинктивно погледна индикатора за мощността и се опита да отгатне какво ли имаше предвид Скот.

— Какво правиш? Какво да съобщя на кораба?

Отначало не последва отговор и Док видя как Скот едновременно управляваше и пресмяташе нещо на ум.

— Скот?

Скот веднага се обърна към втория пилот.

— Поеми самолета, Док. Вдигни ни на триста метра и обикаляй около кораба на достатъчно разстояние. Прибери клапите. Пести горивото. Аз ще поема радиото.

— Скот, какво правиш ? Нямаме чак толкова гориво да се мотаем.

— Само… само слушай — рече Скот и видя, че Док бе стиснал щурвала.

— Пое ли?

— Да, поех. Но защо?

Скот извади от джоба си парче хартия и с треперещи ръце започна да драска някакви числа. После пак така бързо прибра писалката и хартията в джоба си и включи радиостанцията.

— „Айзенхауер“, вика ви „Скот еър“.

— Казвай, „Скот еър“. Ще подходите ли отново?

— А-а-а… какъв е вятърът, но не на палубата, а изобщо?

Последва пауза и гласът отново прозвуча.

— Имаме постоянен вятър със скорост шейсет и една мили в час от седем-нула градуса, „Скот еър“.

— Добре, там ли е командирът?

Нова пауза, после се чу друг глас, но не беше на командира.

— Какво искаш, „Скот еър“? Тук е началникът на полетите.

— Окей, моля слушайте. Знам колко време е необходимо да обърнете кораба на сто и осемдесет градуса при максимална скорост. Моля ви, направете го веднага. Моля, поемете курс едно-седем-нула градуса.

Отговорът се забави с няколко секунди.

— Вие там да не сте полудели? Единственият начин да подготвим тези коптери да ви помогнат е да се спуснем по вятъра. При тази скорост, ако завъртим кораба обратно, на палубата ще имаме вятър със скорост сто и пет мили в час, за бога!

Док гледаше изумен как Скот се усмихна, кимна и вдигна микрофона към устните си. Натисна бутона почти лениво и изчака няколко секунди. Когато заговори, внимателно произнесената му фраза се състоеше от четири думи, които смаяха Док.

— Точно това е номерът.

От кораба отговор не последва.

— Скот, какво, по дяволите, си замислил? — попита Док.

Вместо отговор Скот махна с ръка и включи отново микрофона.

— „Айзенхауер“, скоростта при подхода на самолета ни при сегашната му маса е сто и осем мили в час. Ако обърнете срещу вятъра и плавате с максималната си скорост, вятърът на палубата ще надхвърли сто и пет мили в час. И ако приготвите осигурителната мрежа на носа, аз ще мога да приземя тази бабушкера на палубата досущ като вертолет.

— Мили боже! Скот! Да не би да искаш да кацнеш на самолетоносача ? — почти изкрещя Док.

Скот го погледна и върху лицето му разцъфна почти маниакална усмивка.