Джон Нанс - Проектът „Медуза“

— Защо, да не би да предпочиташ да се измокриш?

— Не! Не, но имам предвид, че ти каза… каза, че не можем да кацнем на самолетоносача, защото сме твърде големи. Ще отнесем „острова“ и ще се преобърнем в пламъци. Не помниш ли?

— Помня и това е вярно, Док, но при нормална скорост. Док, не разбираш ли? Не се бях сетил за сумарния вятър! Изчисленията ми се основаваха на обичайната скорост на приземяване и вятър с може би трийсет до четирийсет мили в час на палубата. Това е прекалено голяма скорост. Ала при вятър сто мили в час — добри боже! — та ние се превръщаме в самолет с вертикално кацане.

— Може би… на теория.

— Не, наистина. Помисли.

В кабината долетя нов глас от кораба.

— Скот Макей? Говори командирът. Губим време. Не мога да обърна този кораб, докато не паркирам коптерите си, а това означава, че спасителите ви няма да ги има. Не мога по никакъв начин да одобря идеята граждански самолет да каца върху летателната ми палуба при каквито и да е условия. Знаеш много добре това. 727 не е одобрен за действия от самолетоносач, а на мен е поверен кораб за милиард долара, който трябва да опазя.

Скот затвори очи преди да отговори, съсредоточавайки се върху доводите си и върху спомените си за командира.

— Господин капитан, няма да успеем да се измъкнем от този самолет, ако се приводним. Това е истината. Вълните там са… невероятни. На борда ми има петима души и ценна, държавна научна апаратура, които ще изгубя, ако се приводним.

— Скот, не мога да рискувам този кораб.

— Хайде сега, господин капитан, нима една петдесеттонна алуминиева лястовица може да потопи тристаметров стоманен кораб? Живял съм на него, не помните ли?

— Тогава знаеш правилата и си наясно с рисковете, Скот. Една грешка и цялата палуба ще се покрие с горящи отломки, ще трябва да се борим с пожари, могат да загинат хора от екипажа, а жизненоважен за отбраната на страната кораб да излезе от експлоатация за месеци.

— Господин капитан, моля изслушайте ме! Вие сте човекът, който някога ме е учил, че идва време, когато трябва да се справим със ситуацията такава, каквато е. Е, точно това правя.

— Изводът? Няма никакъв начин, по дяволите, Макей, да стовариш тази гражданска кофа с болтове на кораба ми!

— Господин капитан, моля ви. Помислете малко. Моята максимална скорост спрямо кораба ще е по-малка от десет мили в час. Десет мили! И аз, и вие можем да тичаме по-бързо при всички положения. Нямам нужда нито от спирателни въжета, нито от кука на опашката си. Мрежата може да издържи напълно натоварен S3-B или „Томкет“ със скорост сто мили в час. В момента ние тежим около петдесет тона и спирачките ми са в ред. Обзалагам се на една годишна заплата, че дори няма да приближим мрежата. Гарантирам, че крилете ми няма да доближат острова. Идеята е направо гениална.

— Тя е самоубийствена, Макей — отвърна командирът, ала Скот чу, че микрофонът изщрака, което означаваше, че той се бе замислил.

Скот познаваше разположението на мостика. Можеше да си представи неколцина старши офицери, замръзнали на мястото си, както и един-двама от тях, които заобикалят командира, за да му изтъкнат всяка възможна причина, поради която това не може и не бива да бъде направено.

Скот натисна отново бутона:

— Сър, преди да изслушате онези, които сигурно вече са започнали да плещят, че тази идея е смахната, спомнете си, че преди няколко години фирмата „Боинг“ проведе изпитания с цел 737 да каца на нашите самолетоносачи и тестовете се оказаха успешни, доказаха, че това е възможно.

Последва нова дълга пауза преди командирът да отговори.

— Не знаех, че има положителни резултати от онези тестове, Скот — отвърна той.

— Да! Имаше. Доверете ми се. Това може да се осъществи, а тестовете бяха със 737 при скорост сто и трийсет мили в час, скорост на кораба четирийсет възела и при вятър петнайсет мили в час. С други думи — шейсет и пет тонен самолет, който подхожда със скорост седемдесет и пет мили в час. А моята скорост ще е по-ниска от десет мили. Десет проклети мили!

Скот поклати отчаяно глава и погледна Док.

— Да, старпомът, началникът на полетите — всички те най-енергично ще опровергават думите ми. „Това е боен кораб на Съединените щати“, ще кажат. „Не можете да го допуснете, сър.“

Скот отново натисна бутона.

— Сър, времето ни изтича. Моля ви! Ние… ние изхвърлихме онази бомба навреме без никаква помощ от страна на американските военни. Крайно време е да получа някаква помощ.