Джон Нанс - Проектът „Медуза“

— Да.

— Кажете му, че капитан втори ранг Скот Макей спешно моли за помощ.

Последна дълга пауза.

— Вие от флота ли сте, капитане?

— Уволних се неотдавна. VMF-14. Прякорът ми е „Подскачащия“.

— Разбрано, Подскачащ. Ще предам.

Изражението на Док, което Скот съзря, като се обърна, бе на престорена изненада и повдигнати вежди.

— Какво има?

— Подскачащия? — попита Док и се изсмя. — Подскачащия?

— Да, Подскачащия. Сума приземявания съм провалил по време на обучението си като пилот. Затова ме нарекоха „Подскачащия“. Нещо притеснява ли те? — попита Скот.

Опита се да се намръщи, ала сърце не му даде.

— Не! — отвърна Док, вдигнал ръце, за да протестира, докато се опитваше да сдържи смеха си. — Никак.

Последва неколкосекундно мълчание между двамата.

— Но? — попита Скот.

— Но какво?

— Щеше да добавиш едно „Но“.

— Не, всъщност не. Просто сега започнах да разбирам по-добре техниката ти на приземяване.

Скот поклати глава и се усмихна леко, преди да потъне отново в мълчание и в собствените си мисли. Док го наблюдаваше с периферното си зрение, докато се занимаваше с курса на самолета, с параметрите на двигателите и се опитваше да потисне растящия страх, който го ядеше.

Кичур мокра коса докосна врата на Скот и той чу гласа на Линда. Тя продължаваше да се прокашля, за да възвърне гласа си.

— Можем ли да оцелеем, ако се приводним, Скот? — попита тихо тя.

Той се обърна и се опита да се усмихне.

— Ние… ами, имаме шанс. Ако можем да кацнем в хоризонтално положение, най-големият ни проблем ще е да откопчеем коланите и да излезем от самолета преди той да е потънал.

— Но той може и да се преобърне, нали? — попита тя.

Той се вгледа в очите й за няколко секунди, след това сведе поглед и кимна без да отговори.

Линда положи длан върху рамото му.

— Твърде лошо… — Тя се закашля отново, за да прочисти гърлото си. — Твърде лошо е, че не можем просто да кацнем на самолетоносача.

Скот поклати енергично глава.

— Размахът на крилете ни е прекалено голям за пистата на самолетоносача. Ако опитаме подобно нещо, ще отнесем надстройката му — тъй наречения „остров“ — с дясното си крило. Ще се завъртим, ще избухнем в пламъци и ще паднем зад борда.

Гласът на вахтения офицер отново прозвуча на фона на шума в кабината.

— „Скот еър“, тук е „Айзенхауер“. Командирът каза да ви предам, че ще промени курса на кораба по вятъра, за да може да вдигне коптер. Разработваме план за приводняването ви, Подскачащ. Препоръчваме да започнете подхождане и да се снижите до хиляда и петстотин метра при същия курс.

— Разбрано. Хиляди благодарности! Поемаме от четири хиляди метра към хиляда и петстотин метра височина.

Док започна снижаването, след като погледна радарния екран и зави леко наляво, за да избегне поредното червено петно на особено тежко време.

Вивиан Хенри следеше разговора. Тя се наведе напред и потупа Скот по ръката.

— Скот?

— Да? — наведе се той надясно, за да я чуе.

— Колко време остава до експлозията?

— Док следи това.

— По-малко от две минути, Вивиан, ако онова нещо още е цяло — обади се Док, след като погледна часовника си.

Линда посочи към прозорчето на втория пилот.

— Достатъчно… достатъчно ли сме далеко?

Док сви рамене.

— Не знам. Досега сме се отдалечили на почти шейсет мили. Но е доста възможно бомбата да се е повредила при удара о водата.

Линда видя как Вивиан тихомълком поклати глава.

— Не си съгласна, значи? — попита Линда.

— Роджърс не е очаквал този прототип да бъде хвърлен от самолет, но корпусът му е бил достатъчно заякчен, за да издържи почти всичко. Ако го е построил по тези стандарти, той е все още цял.

Док въздъхна.

— Не знам, Вивиан. Предполагам, че устройството е ударило водата със скорост около триста и петдесет мили в час.

— Единственият ми въпрос, Док — продължи Вивиан, — е дали вие можете да управлявате този самолет без електроника?

Боен информационен център (ВИЦ) — самолетоносач „Айзенхауер“ — 7:59 вечерта, източно време

Командирът на „Айзенхауер“ влезе в бойния информационен център на пълна скорост, придвижвайки се с отдавна усвоена лекота между многобройните редици компютърни дисплеи, примигващи лампички и каква ли не още електроника. Хвърли обшитата си със златен ширит фуражка върху един от пултовете, което бе рисковано, тъй като очите му още не бяха привикнали към полумрака, ала фуражката се плъзна и спря точно пред старши помощника, преди още някой да е обявил, че командирът е влязъл в залата. Сложи месестата си длан върху рамото на старши помощника и посочи един от радарните екрани.