Джон Нанс - Проектът „Медуза“

Генералът поклати отрицателно глава.

— Поне засега — още не. Напомням ви, че е възможно устройството да е издържало на удара и да продължава да си цъка на дъното. Все още съществува вероятност да експлодира по разписанието си.

— Как, по дяволите, са успели да го изхвърлят от 727? — попита президентът.

— Избили са вратата на товарния люк, като междувременно са изгубили и единия си двигател.

— Казвате, че все още може да експлодира — продължи президентът, — но как? От каква височина бе изхвърлено устройството? Искам да кажа, че съм спускал товари от въздуха, когато летях със С-141, и не помня случай товарът да е оцелял без парашут — дори спуснат във вода, винаги се разбива при удара.

Генералът леко сви рамене и вдигна ръце.

— Ние просто предполагаме, сър. Те казаха, че кожухът на устройството бил стоманен. Не е невъзможно да е оцеляло. Ако при удара е било унищожено захранването му, мислим, че това би могло да го дезактивира и тогава проблемът е решен.

— И тогава ще поискате флотът да го извади, нали?

Генералът вдигна глава и се взря в изражението на президента. Явно главнокомандващият бе съвсем наясно със същността на проблема.

— Да, сър, мисля, че бихме го направили.

— Колко време ни остава, докато разберем?

— Девет минути, господин президент.

„Скот еър“ 50 — 7:54 вечерта източно време

Скот и Вивиан внимателно помогнаха на разтреперената Линда Макой да прекрачи прострения на пода Джери Крисчън, за да заеме по-голямото наблюдателско кресло. Скот закопча колана й, зави раменете й със сакото си, след което зае командирското си кресло. Нивото на шума в кабината бе ужасяващо високо, температурата — твърде ниска, а нямаше начин да се затвори вратата към товарния отсек, заради стърчащите навън ранени нозе на Джери.

Вивиан провери импровизирания колан, с който бе пристегнала Джери към пода, след което седна странично на второто наблюдателско място. Точно в този момент един мъжки глас прозвуча по монтираните на тавана говорители.

— „Скот еър“ петдесет, повтарям, „Скот еър“ петдесет, тук е американски боен кораб „Айзенхауер“. Как ме чувате? Преминавам.

В тона се усещаше напрегнатост, тревога. Док погледна радиостанцията на военните честоти, преди да се обърне, повдигнал вежди, към Скот.

— Той е на аварийната честота на военните. Включих я преди минута.

— Питам се откога ли ни вика? — промърмори Скот.

Док посочи с ръка наляво, където още можеше да се види двойката Ф-15, която летеше в строй с тях.

— Скот, помолих нашите приятели там да ни помогнат да намерим кораб, край който да се приводним. Може би вече са успели.

Скот приближи микрофона към устните си, за да отговори, но се спря и погледна втория си пилот.

— Какво каза? Какво имаше предвид с това „приводняване“, Док?

— Нямаме друг избор, Скот.

— Защо? Имаме, разбира се. — Тонът на Скот прозвуча отчаяно. — Не можем да се приводним! По дяволите, нямаме спасителни салове, имаме дупка в корпуса с размерите на Кливлънд, ние…

— Скот! — Док посочи с палец през рамо в посока към лявото крило. — Имаме проблем, който не очаквахме. Не разполагаме с достатъчно гориво, за да се върнем до брега.

Очите на Скот бяха широко и тревожно разтворени, докато Док го информираше за теча в резервоар номер едно, предизвикан по време на изхвърлянето на товара.

— Не знам точно кой палет ни е ударил. Изобщо не почувствах удара.

Скот сведе поглед и поклати глава.

— Мисля, че го усетих, но по онова време бях доста зает. — Той погледна отново към Док. Гласът му прозвуча отчаяно. — Знаеш, че в никакъв случай няма да оцелеем при приводняване.

Дишаше тежко, а погледът му нервно пробягваше по уредите пред него. Обърна се рязко, за да погледне датчика за наличието на гориво. Направи на ум няколко сметки. Най-накрая се отпусна обратно в креслото си, въздъхна и изгледа Док с изражение на обреченост.

— Ясно… Разбрах какво имаш предвид. Горивото няма да стигне, както и да пресмятаме.

— Не можем да наближим на повече от петдесет мили от брега, а и това е оптимистична преценка.

Чу се отново гласът от „Айзенхауер“ и Скот се стресна.

— „Скот еър“ петдесет, повтарям, „Скот еър“ петдесет, вика ви „Айзенхауер“. Как ме чувате? Преминавам.

Скот бързо избра бутона на микрофона за военните честоти и пак погледна Док.

— Това име познато ли ти е?

Док Хазърд поклати глава.

— Моят бивш дом. Това е самолетоносач, Док. Атомният самолетоносач, на който служих до миналата година. Той разполага със спасителна екипировка, вертолети, дори има на борда си болница.