Дан Симънс - Петата купа

Холмс откри онова, което търсеше, близо до югозападния край на Фоги Ботъм: пет прогнили къщи с лющеща се боя, някога принадлежали на средната класа, които се издигаха сред висок буренак в иначе празния терен.

Той внимателно си избра къща, заобиколи я и провери все още здравата задна врата. Беше заключена. Домовете сигурно бяха обявени за продан, макар че бившите им собственици и настоящите агенти по продажбите им живееха в измислен свят, ако се надяваха, че някой ще си ги купи, за да живее в тях.

Използвайки малките шперцове от сгънатия кожен калъф, Холмс влезе вътре и започна да обикаля студените стаи, чиито тапети, някога избирани грижливо с надеждата за някакво бъдещо домашно огнище, сега се лющеха от стените като кожа на труп.

На горния етаж Холмс откри каквото търсеше: заключен килер. Той го отключи с шперцовете, разкопча катарамите на обемния си куфар и извади един кат дрехи. Когато се преоблече изцяло, чак до бельото, Холмс прибра в куфара хубавия си костюм от туид, ризата, обувките и бельото, постави го върху най-високия рафт в иначе празния килер и използва инструментите си, за да заключи отново вратата.

В старата къща не беше останало нито едно здраво огледало, но заради приближаващата буря навън бе станало достатъчно тъмно и Холмс успя да се огледа в един от прозорците на празната стая.

Сега той беше мърляв американски работник — чак до ботушите с дебели подметки и мръсното ирландско кепе, допълнени с мръсно палто и торбести панталони, придържани само от една тиранта. Беше си сложил достатъчно грим, за да добави натрупвана с месеци нечистотия по лицето, ръцете и под ноктите му. Косата му стърчеше мазна на всички страни изпод кепето, и дори грижливо подрязваният му норвежки мустак се беше превърнал в увиснали американски мустаци. Даже луксозният му бастун, лишен от външната си калъфка, сега беше просто грубо издялана тояжка с месингова топка за дръжка вместо сребърната глава. Отдалеч никой нямаше да заподозре, че сърцевината ѝ бе от излято олово, а под дървото в края ѝ имаше солидна оловна топка. Холмс носеше френския си сгъваем нож в джоба на работническите си панталони, а трите фотографии беше пъхнал в джоба на ризата си.

Той излезе от старата къща, заключи я и тръгна на юг към северозападните предградия, потраквайки с тояжката си по плочките на тротоарите и павираните улици.

Докато вървеше по мръсните, опасни улици на Югозападен Вашингтон, в него не се забелязваше и следа от норвежкия джентълмен, за който се бе представял до момента, или от английски джентълмен, който отдавна беше погребал. „Дегизировката“ му като безработен, търсещ пиячка общ работник-американец, изобщо не му се струваше чужда. През целия си зрял живот се беше преструвал на английски джентълмен, а понякога преструвките наистина дотежаваха.

Стотина и повече години след този мартенски ден през 1893 година, за Шерлок Холмс щяха да бъдат написани безброй биографии. В повечето от тях годината на раждането му щеше да бъде посочена правилно — 1854. В повечето щеше да пише, че той и по-големият му брат Майкрофт произхождат от семейство на земевладелци в Йоркшир. Щяха да разказват за младостта му, когато се е обучавал в господарската къща в Йоркшир, и за годините му в Кеймбридж. Почти всички тези факти — с изключение на годината на раждането му — щяха да са погрешни.

Всичко от миналото на Шерлок Холмс, което бъдещите биографи-спекуланти смятаха за истина, идваше от няколкото думи, цитирани от доктор Джон Уотсън и публикувани в „Странд“ в разказа, озаглавен „Приключението на преводача грък“. В онази мързелива лятна вечер разговорът между лекаря и детектива протичал „откъслечно и несвързано, прескачайки от темата за клубовете за голф към причините за изменение на наклона на земната еклиптика“ (тук трябва да се отбележи, че ако Холмс наистина не е знаел, че Земята обикаля около Слънцето, той едва ли би могъл да разговаря за „изменението на наклона на земната еклиптика“), когато Уотсън сменил темата на „атавизма и наследствените способности“. „Предмет на нашия разговор — разказва Уотсън в хрониката си, — беше въпросът доколко всяка способност на личността е наследствена и доколко зависи от възпитанието в ранна възраст.“ Изразено със съвременни термини, това е била дискусия за емпиризма срещу биогенетизма.

Тогава Уотсън продължава със своите фатални четири абзаца:

— Колкото до вас — казах аз, — от всичко, което сте ми разказвали, очевидно е, че вашата наблюдателност и забележителната ви способност да правите бързи изводи се дължат само на систематична подготовка.