Дан Симънс - Петата купа

Джеймс се обърна рязко, за да изгледа гневно досадника, но забеляза с изненада, че Холмс беше свалил сините лещи, променящи истинския цвят на очите му. Сега студените и гневни сиви очи на Хенри Джеймс срещнаха спокойните сиви очи на Шерлок Холмс.

— Докато бях в Индия, прочетох в „Таймс“ за кончината на сестра ви през март, хиляда осемстотин деветдесет и втора и, по-късно, съобщение за погребението и кремацията на госпожица Джеймс в Уоукин, в което споменаваха, че спътницата на сестра ви, госпожица Катрин Пийбоди Лоринг, ще върне прахта ѝ в Кеймбридж, Америка, за да бъде съхранена в семейната гробница.

Джеймс мълчеше и продължаваше да го гледа с ненавист. Беше доволен, че се е облегнал на корабния релинг, защото му се струваше, че светът се върти около него.

— Онази нощ край Сена веднага разбрах, че — със знанието на семейството ви и на госпожица Лоринг, или по-вероятно без него — сте отделили част от прахта на сестра си, прибрали сте я на сигурно място в тази абсурдно скъпа кутийка за емфие и сте я понесли… нанякъде. Но накъде? Със сигурност не само към дъното на Сена.

Джеймс не можеше да си спомни досега някой да го е оскърбявал по толкова личен начин. Знаеше, че ако на негово място беше брат му Уилям, той щеше да нанесе брутален удар в лицето на този Холмс. Но Хенри Джеймс не беше брат си Уилям; никога през живота си не беше свивал ръката си в юмрук, за да удари друг мъж или момче. Не го направи и сега. Продължи да го гледа с ненавист.

— Мисля си, че може би все пак сте обмисляли да се върнете в Америка — заключи Холмс. — Преди в Париж да ви надвие меланхолията, имам предвид. Смятам, че първоначалните ви намерения да заминете за Америка са причината да промените мнението си и да се присъедините към мен в тази мисия. Вероятно сте възнамерявали да разпръснете прахта на сестра си на някое място, което е важно… което е свещено и за двама ви? Това, разбира се, изобщо не е моя работа. Но аз уважавам тежката ви загуба, сър, и повече няма да повдигам този въпрос. Направих го най-вече за да ви запозная с някои от най-елементарните начини, по които използвам силата на наблюдателността и умозаключенията.

— Изобщо не съм впечатлен, сър — каза Джеймс, когато най-после си възвърна дар словото. Но всъщност беше. Колкото и да не му се искаше, беше ужасно впечатлен.

Старият кораб се приближаваше бавно към пристана като стара матрона, пристъпваща едва-едва към скърцащия бюфет. Френските моряци на носа и на кърмата се приготвяха да хвърлят въжета; с тяхна помощ щяха да изтеглят масивните вериги, които скоро щяха да привържат кораба здраво към Америка.

— Извинете ме, господин Холмс. Забравих нещо в каютата. Ще се видим, след като минете през митническата инспекция.

Холмс кимна, очевидно потънал в мислите си. Джеймс знаеше, че Холмс — който пътуваше като Ян Сигерсон, вероятно с фалшив норвежки паспорт — щеше да бъде задържан известно време на опашката, докато Хенри Джеймс, изгнаник по собствено желание, който обаче все още пътуваше с американския си паспорт, щеше да се размине единствено с бегла проверка.

Той се понесе забързано към каютата с надеждата, че носачите все още не са свалили долу чантите и куфарите им. Не бяха.

Джеймс заключи вратата на каютата зад гърба си, отвори своя куфар, извади една махагонова кутия от отделението ѝ и внимателно я отвори. Вътрешността ѝ беше облицована с кадифе, което бе изрязано точно по размерите ѝ.

Джеймс извади кутийката за емфие от джобчето на жилетката си, постави я предпазливо в махагоновата кутия, заключи я, заключи и куфара, провери дали е сложил паспорта и документите си в чантата за книжа и излезе от каютата точно когато пристигнаха носачите, за да изнесат багажа. Те го поздравиха с леко докосване на шапките си и Хенри Джеймс им кимна в отговор.

Възнамерявах да ви опиша единствените вечер, нощ и сутрин, които Холмс и Джеймс прекараха в Ню Йорк, но никъде в архивите не успях да открия мястото, където са били отседнали. Разполагам с документи за това, че и двамата са минали през митницата в седем часа вечерта в четвъртък, 23 март 1893 година — Холмс с норвежкия си паспорт на името на Ян Сигерсон, Джеймс със собствения си паспорт — но след това изгубих следите им. Съдейки по разговора, който знам, че са водили във влака за Вашингтон на следващия ден, е възможно онази вечер да не са вечеряли заедно и дори да не са отседнали в един и същ хотел. По всичко личи, че дори не са разговаряли след нежеланото „обяснение“ на Холмс край парапета на парахода „Париж“.