Давид Лагеркранс: Онова, което не ме убива

— Обикновено така става — отвърна Микаел с усмивка и го настани на почетно място на дивана в редакцията, после нареди чашата му да се пълни веднага щом започне да се празни.

Радваше се, че го вижда тук. Радваше се, че вижда всевъзможни стари и нови приятели, Габриела Гране например, и комисар Бублански — който навярно не би трябвало да е поканен предвид професионалните им отношения и позицията на „Милениум“ като независим инспектор на полицейския орган, ала Микаел бе настоял да го доведат, а той някак изненадващо прекара цялото тържество на приказка с професор Фара Шариф.

Микаел се чукна с тях и с всички други. Носеше дънки и най-хубавото си сако и противно на обичая си пи доста. Това обаче не помогна особено. Не можеше да се отърве от усещането за празнота и тежест и това, естествено, беше заради Андрей. Андрей присъстваше в мислите му всяка секунда. Сцената, в която колегата му седеше в редакцията и за малко не бе приел предложението му да пият по бира, се бе вкоренила здраво в съзнанието му, като миг, едновременно тривиален и с жизненоважно значение. Споменът за Андрей изникваше непрекъснато и Микаел с мъка се съсредоточаваше в разговорите.

До гуша му дойде от всичките хвалебствени и подмазвачески слова — всъщност само есемесът от Пернила, определено пишеш не на шега, татко , го докосна истински. На моменти хвърляше погледи към вратата. Лисбет, естествено, бе поканена и ако се беше появила, по право щеше да бъде почетен гост. Но я нямаше никаква и това далеч не беше учудващо. Микаел обаче би желал поне да ѝ благодари за щедрия принос в конфликта със „Сернер“. От друга страна, какво бе очаквал?

Нейният сензационен документ за Инграм, „Солифон“ и Грибанов бе помогнал да се разплете цялата история и дори бе накарал Ед Неда и самия Никълъс Грант от „Солифон“ да му предоставят още подробности. С Лисбет обаче се беше чул само един-единствен път оттогава и това се случи, когато я разпитваше по приложението редфон, доколкото въобще бе възможно, за случилото се във вилата на Ингарьо.

Вече бе изминала седмица и Микаел нямаше представа какво мисли тя за неговия репортаж. Навярно беше ядосана, задето прекалено бе драматизирал нещата, но какво друго да направи при нейните лаконични отговори. Или беше бясна, задето не бе изобличил Камила поименно, а говореше само за шведско-руска гражданка, зовяща се Танос или Алкема, или пък беше разочарована, задето не беше настъпил по-здраво и още по-хубаво не им бе дал да се разберат на всичките. Нямаше как да знае.

Положението не ставаше по-розово от факта, че главният прокурор Рикард Екстрьом действително обмисляше да обвини Лисбет в отвличане на малолетен. Е, както и да е, накрая на Микаел съвсем му писна и си тръгна от партито, без да каже довиждане. Излезе на „Йотгатан“.

Времето беше безнадеждно лошо и като нямаше какво друго да прави, той се зае да преглежда многобройните съобщения на телефона си. Имаше поздравления и покани за интервюта, а и две неприлични предложения, но разбира се, нищо от Лисбет. Изключи телефона и се отправи към къщи с удивително тежка крачка за мъж, току-що измъкнал от ръкава си сензацията на десетилетието.

Лисбет седеше на своя червен диван на „Фискаргатан“ и гледаше с празен поглед към Стария град и Ридарфйерден. Беше изминало повече от година, откак се бе заела с гонитбата на сестра си и престъпното наследство, оставено от баща им, и без съмнение бе отбелязала успех по няколко параграфа.

Бе издирила Камила и нанесла на Паяците сериозен удар. Връзките с АНС и „Солифон“ бяха разтрогнати. Депутатът от Думата Иван Грибанов бе подложен на огромен натиск в Русия, горилата на Камила беше мъртва, а най-приближеният ѝ, Юрий Богданов, и още неколцина компютърни инженери бяха обявени за издирване и принудени да минат в нелегалност. Ала все пак Камила беше жива — навярно бе избягала от страната и може би вече подготвяше нещо ново.

Нищо не беше приключило. Дивечът бе само ранен, а това не беше достатъчно, изобщо. Лисбет унило погледна към масичката пред себе си. На нея имаше пакет цигари и непрочетения брой на „Милениум“. Тя вдигна вестника. Остави го. После пак го взе и изчете дългия репортаж на Микаел. Когато стигна до последното изречение, за миг се загледа в новата му авторска снимка. После се надигна рязко, отиде в банята и се гримира. Навлече си тясна черна тениска и кожено яке и излезе в декемврийската нощ.

Замръзваше. Беше облечена просто безумно тънко, ала не ѝ пукаше и мина напряко през площад „Марияторет“ със забързана крачка. Сви наляво по „Сведенборгсгатан“ и влезе в ресторант „Зюд“, където седна на бара и захвана да се налива с уиски и бира. Тъй като повечето от клиентите бяха хора от света на културата и журналистиката, не беше учудващо, че мнозина я разпознаха и започнаха да я обсъждат. Китаристът Юхан Нурберг, който в хрониките си в списание „Ние“ бе станал известен със способността си да обръща внимание на дребни, но все пак наситени със значение детайли, отбеляза, че Лисбет не пие така, сякаш изпитва наслада, а по-скоро като че пиенето е работа, която иска да отметне.