Давид Лагеркранс: Онова, което не ме убива

Габриела не бе впечатлена чак толкова от политическите мръсни ризи, колкото от човешката драма, в чието описание Микаел Блумквист демонстрираше целия си талант, и от прозрението му, че живеем в нов болен свят, където всичко е под наблюдение, мало и голямо, и където всичко, което може да донесе печалба, неизменно бива използвано.

Габриела тъкмо привърши с четенето, когато усети, че на вратата има някой. Беше Хелена Крафт, както винаги в прелестен тоалет.

— Здрасти — каза тя.

Габриела си припомни как бе подозирала Хелена в изнасяне на информация по разследването, а всъщност това си бяха просто нейните собствени демони. Онова, което бе взела погрешно за срама на виновника, бяха угризенията, изпитвани от Хелена заради непрофесионално воденото разследване — поне така бе казала Хелена по време на дългия им разговор, след като Мортен Нилсен беше признал и бе задържан.

— Здравей — отвърна Габриела.

— Не мога да ти кажа колко съжалявам, че напускаш продължи Хелена.

— Всичко с времето си.

— Имаш ли представа какво ще правиш?

— Заминавам за Ню Йорк. Искам да работя в сферата на човешките права, а както знаеш, отдавна ме чака предложение от ООН.

— За нас това е голяма загуба, Габриела. Но ти го заслужаваш.

— Значи, измяната ми е забравена?

— Не и от всички нас, бъди сигурна. Аз обаче гледам на това единствено като на проява на твоя добър характер.

— Благодаря, Хелена.

— Смяташ ли да поработиш още малко, преди да напуснеш?

— Не и днес. Ще отида на възпоменанието за Андрей Зандер, организирано от Пресклуба.

— Аз пък ще трябва да направя изложение пред правителството за цялата тази афера, но довечера ще вдигна чаша за младия Зандер и за теб, Габриела.

Алона Касалес седеше малко встрани и наблюдаваше паниката с тайна усмивчица. Най-вече следеше генерал Чарлс О’Конър, който трамбоваше пода, сякаш изобщо не беше шеф на най-могъщата разузнавателна организация в света, а малтретиран ученик. Впрочем всички на властови позиции в АНС днес бяха жалки и изтормозени, всички, освен Ед, разбира се.

Сам по себе си Ед също не се радваше. Размахваше ръце, беше потен и саркастичен, ала излъчваше обичайния си авторитет и си личеше, че дори О’Конър се бои от него. Всъщност това не беше чак толкова странно. Ед се бе завърнал от своето стокхолмско пътешествие с истински динамит, превърна им живота в ад, настояваше за покаяние и изкупление на всички равнища, а шефът на АНС, разбира се, не му беше особено признателен.

Но нищо не можеше да направи. Просто се сви, щом наближи Ед, който в типичния си стил дори не си направи труда да погледне към него. Ед игнорираше шефа на АНС точно както пренебрегваше всички ония нещастници, за които нямаше време, и нещата не тръгнаха към по-добро за О’Конър, когато разговорът все пак бе подет.

Ед сякаш най-вече сумтеше и макар до Алона да не стигаше и дума, тя доста успешно се досещаше какво си говореха, или по-точно, какво не си говореха. Бе провела дълги събеседвания с Ед и знаеше, че той няма да обели и дума относно начина, по който се бе сдобил със своите сведения. Знаеше също, че не възнамерява да отстъпи по някоя точка, и имаше усещането, че това ѝ харесва.

Ед продължи да играе с големи залози, а Алона се закле в най-святото си да се бори за почтеността в бюрото и да предостави на Ед цялата подкрепа, на която бе способна, в случай че си навлече проблеми. Закле се и да позвъни на Габриела Гране и да направи последен опит да я покани на среща, ако наистина беше вярно, че е поела насам.

Ед всъщност не игнорираше шефа на АНС съзнателно, но и не прекъсна онова, с което се бе захванал — да нахока двама от своите подопечни, — само защото адмиралът стоеше отпреде му. Едва след някоя и друга минута се обърна и каза нещо доста дружелюбно, не за да се подмаже или като компенсация за нехайното си поведение, а защото наистина го мислеше.

— Добре се представи на пресконференцията.

— Аха — отвърна адмиралът. — Но беше същински ад.

— Тогава се радвай, че ти дадох време да се подготвиш.

— Да се радвам! Да не си луд? Виждал ли си вестниците в интернет? Публикуват всички съществуващи снимки, на които сме заедно с Инграм. Свършено е с доброто ми име.

— Тогава се погрижи за в бъдеще да държиш по-изкъсо приближените си.

— Как смееш да ми държиш такъв тон?

— Говоря както си ща, дявол го взел. Във фирмата има криза, а аз отговарям за сигурността и нямам нито време, нито заплата, за да бъда мил и вежлив.