Давид Лагеркранс: Онова, което не ме убива

— Мери си думите… — поде шефът на АНС.

Но си загуби мисълта, когато Ед внезапно се изправи с целия си мечешки ръст — независимо дали го стори, за да си изпъне гърба, или за да демонстрира своя авторитет.

— Изпратих те в Швеция, за да разплетеш тази история — продължи адмиралът. — Когато обаче се прибра, всичко отиде по дяволите. Пълна катастрофа.

— Катастрофата вече се беше случила — изсъска Ед. — Знаеш го точно както и аз, и ако не бях заминал за Стокхолм и не си бях скъсал задника от бачкане, нямаше да имаме време да скалъпим сносна стратегия, и честно казано, може би тъкмо затова все пак имаш възможност да си останеш на поста.

— Значи, намекваш, че трябва да ти благодаря?

— Всъщност да! Успя да изриташ ония шибаняци преди публикацията.

— А как цялата тази гнус попадна в шведския вестник?

— Това ти го обясних хиляда пъти.

— Можеш да си бръщолевиш за своя хакер. Ама всичко, което чух, са предположения и празни приказки.

Ед беше обещал да държи Осата далеч от този цирк и смяташе да спази обещанието си.

— В такъв случай са шибано квалифицирани празни приказки — отвърна той. — Хакерът, който и да е той, по дяволите, трябва да е декриптирал файловете на Инграм и така да са изтекли до „Милениум“, а това е кофти, съгласен съм по въпроса, но знаеш ли кое е най-лошото?

— Не.

— Най-лошото е, че имахме шанс да заловим хакера и да му откъснем топките, и да спрем цялото изтичане на информация, само дето ни беше наредено да прекратим проучването си, и не бих казал, че ти се застъпи за мен тогава.

— Изпратих те до Стокхолм.

— Но собствените ми момчета ги освободи и целият ни лов отиде на кино. Сега следите са пометени. Естествено, ние можем да подновим търсенето, но дали би било в наша полза на този етап, ако се разкрие, че някакво насрано хакерче ни познава и кътните зъби?

— Може би не, но мисля да извадя тежката артилерия и да ударя „Милениум“ и онзи репортер Блумстрьом.

— Всъщност е Блумквист. Микаел Блумквист, и давай, какво чакаш. Мога само да ти пожелая успех. Наистина акциите ти страхотно биха се вдигнали, ако се натресеш на шведска територия и задържиш най-големия герой на журналистическото поприще в момента — заяви Ед, при което шефът на АНС смотолеви нещо неразбираемо и предпочете да се разкара.

На Ед му беше пределно ясно, че адмиралът няма да се занимава с никакъв шведски репортер. Чарлс О’Конър се бореше за своето политическо оцеляване и не можеше да си позволи никакви резки движения, затова Ед реши да отиде да си побъбри задушевно с Алона. Беше му дошло до гуша да се съсипва от бачкане, имаше нужда да направи нещо безотговорно и реши да ѝ предложи едно кръгче из кръчмите.

— Хайде да отидем да полеем целия тоя ад — рече той с усмивка.

Застанала на върха на баирчето край хотел „Шлос Елмау“, Хана Балдер побутна Аугуст по гърба и го проследи с поглед, докато старовремската дървена шейна, която бе заела от хотела, се плъзгаше по склона, преди да спре при една кафява плевня в подножието му. Макар слънцето да надзърташе иззад облаците, снегът не спираше да вали, покривайки земята с леко бяло одеяло. Цареше почти пълно затишие. В далечината алпийските върхове се извисяваха към небето, а пред очите ѝ се простираха обширни равнини.

Хана никога не бе живяла на такова прекрасно място, а Аугуст се съвземаше доста бързо, не на последно място благодарение на усилията на Чарлс Еделман. Но не ѝ беше лесно. Чувстваше се като пребита. И сега, докато слизаше по баира със зимните си боти, на два пъти спира и се хваща за гръдния кош. Да се откаже от таблетките — всички бяха от семейството на бензодиазепина — се оказа по-трудно от всичко, което си бе представяла. Нощем лежеше сгърчена като скарида и виждаше живота си в най-безпощадна светлина. Понякога ставаше, думкаше с юмрук по стената и плачеше. Хиляди пъти проклинаше Ласе Вестман, проклинаше и себе си.

И все пак… имаше моменти, когато се чувстваше странно пречистена и изживяваше кратки периоди, които се родееха с щастието. В някои мигове, когато Аугуст седеше над своите уравнения и числови редици, като понякога отговаряше на въпросите ѝ, макар едносрично и нестандартно, ѝ се струваше, че нещо наистина е на път да се промени.

Може би не разбираше добре момчето. За нея той все още беше загадка, а на моменти говореше в числа, големи числа на степени от също толкова големи числа, и изглежда си мислеше, че тя ще го разбере. Несъмнено обаче нещо се беше случило и тя никога нямаше да забрави как бе видяла Аугуст да седи на писалището в стаята им първия ден и под молива му да се нижат като течаща вода дълги, извиващи се уравнения, които тя бе снимала и препратила на жената в Стокхолм. Късно на същата вечер пристигна есемес на блекфона ѝ: