Давид Лагеркранс: Онова, което не ме убива

После стана и пак слезе при Аугуст. Отначало изглеждаше, че няма никаква промяна. Аугуст клечеше в същата неподвижна поза, в която го бе оставил. Сетне Франс забеляза нещо и отначало то пробуди в него само известно любопитство.

В следващия миг реши, че стои пред нещо абсолютно необяснимо.

В „Бишопс Армс“ нямаше кой знае колко посетители. Бе едва ранният следобед, пък и времето не предразполагаше към излети, дори до кварталната кръчма. При все това Микаел бе посрещнат с възгласи и смях, и дрезгав глас, който изрева:

— Кале Блумквист 2 2 Кале Блумквист — находчиво момченце детектив, герой от поредица книжки на Астрид Линдгрен. — Б.пр. !

Беше червендалест мъж с пищна, чорлава коса и тъничък засукан мустак, когото Микаел многократно бе засичал из квартала и който, доколкото знаеше, се казваше Арне. Точен като секундарник, мъжът имаше навика да пристига в кръчмата в 14,00 ч. всеки следобед, ала днес очевидно се бе появил по-рано и бе седнал на една маса вляво от бара заедно с трима събратя по чашка.

— Микаел — поправи го Микаел с усмивка.

Арне, или както там се казваше, и другарите му се разсмяха, сякаш истинското име на Микаел бе най-забавното нещо, което бяха чували.

— Захапал ли си някоя сензационна новина? — продължи Арне.

— Обмислям да разкрия всички тайни на „Бишопс Армс“.

— Мислиш ли, че Швеция е узряла за подобна история?

— Не, навярно не е.

Микаел всъщност харесваше тази банда, не че някога разменяше с тях нещо повече от незначителни фрази и насърчителни викове. И все пак старчетата си бяха част от онова ежедневие, което го караше да се чувства толкова добре в квартала, та затова ни най-малко не се докачи, когато единият изтърси:

— Подочух, че ти били подрязали крилцата.

Думите сякаш смъкнаха всичките му неприятности до ниското, едва ли не комично ниво, където им беше мястото.

— Какво да се прави, привет, бутилко, сестро, нищо хубаво не е навеки — отвърна той с цитат от Фрьодинг, оглеждайки помещението за човек, достатъчно нахакан на вид, та да привиква уморени журналисти в кръчмата. Само че освен Арне и неговата банда не се виждаше абсолютно никой, та се отправи към Амир на бара.

Амир беше едър, дебел и приветлив, баща на четири деца, който се скъсваше от работа и въртеше кръчмата от няколко години насам. Двамата с Микаел доста се бяха сприятелили. Не че Микаел беше кой знае какъв редовен клиент, ала на два пъти си бяха помагали един-другиму — когато Блумквист не бе успял да стигне до магазина за алкохол, а очакваше да го посети дама, Амир му изпрати няколко бутилки червено вино, а Микаел на свой ред бе съдействал на негов приятел без лични документи, като изложи случая му в писмо до властите.

— По какъв повод ни е оказана тази чест? — рече Амир.

— Имам среща с едно лице.

— Вълнуваща?

— Не ми се вярва. Как е Сара?

Сара бе съпругата на Амир, претърпяла операция на тазобедрената става.

— Хленчи и пие болкоуспокояващи.

— Звучи сериозно. Предай ѝ поздрави.

— Дадено — отвърна Амир и двамата продължиха да си приказват за това и онова.

Обаче все още не се виждаше никакъв Линус Брандел и Микаел реши, че ще да е била някоя лоша шега. От друга страна, съществуваха и по-кофти номера от това да те подмамят в махленската кръчма, ето защо поседя петнайсетина минути, разисквайки с бармана различни финансови и здравословни проблеми, преди най-накрая да стане и да поеме към вратата. Тъкмо тогава се появи човекът.

Аугуст не просто бе написал верните цифри в числовите редици. Такива неща не впечатляваха особено човек като Франс Балдер. Затова пък вниманието му бе приковано от онова, което се виждаше встрани от цифрите и на пръв поглед приличаше на фотография или рисунка, ала бе по-скоро чертеж, точно възпроизвеждащ светофара на „Хурншгатан“, откъдето бяха минали преди някоя и друга вечер.

Светофарът не само бе изобразен по уникален начин, до най-дребния детайл с математическа прецизност, ами буквално светеше. Без някой да го е учил на каквото и да било из областта на триизмерната графика или как да работи със светлосенки, Аугуст бе овладял техниката на рисуването до съвършенство. Червеното око на светофара святкаше насреща им, а наоколо се спускаше есенният мрак на „Хурншгатан“, който също сякаш грееше, насред улицата пък се виждаше мъжът, когото Франс бе зърнал и бегло разпознал. Лицето на човека бе изобразено до веждите. Изглеждаше изплашен или най-малкото смутен, сякаш Аугуст го бе изкарал от равновесие, и вървеше леко нестабилно, както и, по дяволите, момчето да бе успяло да предаде това.