Давид Лагеркранс - Онова, което не ме убива

— Чисто и просто.

— Не си мисли обаче, че съм някой безкритичен поклонник изобщо. Всичко си има цена, аз ли не го знам. С него човек постига грандиозни неща. Ала може и да се съсипе. Самият Франс дори няма право да се грижи за сина си. Оплескал е нещата по някакъв непростим начин, много такива истории има. Асистенти, здравата загазили и опропастили живота си, и какво ли не още. Но макар и винаги да е бил обсебен и безнадеждно отнесен, никога досега не се е държал така. Никога не е бил толкова истерично вманиачен по сигурността и тъкмо затова се намирам тук. Искам да приказваш с него. Просто си знам, че е по следите на нещо велико.

— Просто си знаеш.

— Разбираш ли, той по принцип не е някакъв параноик. Напротив — даже беше прекалено непредпазлив предвид нивото на онова, с което се занимава. Сега обаче се е заключил вкъщи и почти не излиза. Изглежда уплашен, а преди не съм забелязвал да го хваща шубето. По-скоро беше безумец, дето просто фучи напред, без да се обръща.

— И се е занимавал с компютърни игри? — отбеляза Микаел, без да прикрива скептицизма си.

— Значи… Франс знаеше, че ние всички бяхме изтрещели по игрите, затова трябва да си е мислел, че е добре да поработим над нещо, което ни доставя удоволствие. Неговата AI програма обаче пасваше и на този бранш. Това беше перфектната работилница за експерименти и ние постигнахме фантастични резултати. Разчистихме нова територия. Само дето…

— Изплюй камъчето, Линус.

— Работата е в това, че Балдер и неговите юристи по патентно право изготвиха молба за патентоване на най-новаторските дялове от технологията и тогава дойде първият шок. Оказа се, че малко преди нас един руски инженер от „Тругеймс“ е подал молба за патент, която обезсилваше нашата, и това едва ли е било случайно. Но интересното беше как, по дяволите, бяха надушили какви ги вършим, и тъй като всички ние бяхме предани до смърт на Франс, на практика имаше само една алтернатива: трябва да сме били хакнати въпреки всичките ни мерки за сигурност.

— Тогава ли се свързахте с ИРР и тайната полиция?

— Отначало не. Франс недолюбва хората, дето си слагат вратовръзка и работят от девет до пет. Предпочита обсебени идиоти, които висят пред компютъра по цели нощи, ето защо издири някаква загадъчна хакерка, която срещнал кой знае къде, а тя от раз заяви, че сме били жертва на пробив. Не че онази правеше особено надеждно впечатление. Не бих я назначил във фирмата си, ако разбираш накъде бия, а може и просто да си е плямпала. Ала така или иначе, най-важното в нейните заключения по-късно бе потвърдено от хората в ИРР.

— Но никой не разбра кой ви е хакнал?

— Не, проследяването на хакерски посегателства често е безнадеждно. Поне ни е ясно, че трябва да е бил професионалист. Доста се бяхме бъхтили над нашата ИТ сигурност.

— Обаче сега мислиш, че Франс Балдер е научил нещо по въпроса?

— Категорично. Иначе нямаше да се държи толкова потайно. Убеден съм, че е надушил нещо в „Солифон“.

— Значи, там е работел?

— Да, колкото и да е странно. Преди това отказваше да се обвързва с големите компютърни великани, както ти казах. Никой на земята не е плещил толкова за уединение, колкото него, за това колко е важно да си свободен, а не роб на комерсиалните стихии, и все от тоя сорт. Но ето че изведнъж, както ни бяха отмъкнали технологията и стояхме със смъкнати гащи, от всички възможни компании той избра „Солифон“ и никой не загряваше нищо. Окей, обещаха му чудовищна заплата, отпуснати юзди и там, прави си каквото щеш, да речем, но бачкай за нас, и сигурно е звучало страхотно. Определено би било страхотно за когото и да е, стига да не е Франс Балдер. Ала подобни предложения бе получавал на поразия от „Гугъл“, „Епъл“ и кой ли не още. Защо изведнъж прояви интерес? Той така и не даде обяснение. Просто си събра партакешите и се омете, и доколкото знам, отначало нещата вървели по мед и масло. Франс доразработил технологията ни и мисля, че собственикът Никълъс Грант бе започнал да си фантазира за нови милиардни приходи. Цареше голямо оживление. После обаче стана нещо.

— Нещо, за което всъщност не знаеш много.

— Не, защото загубихме връзка. Общо взето, Франс изгуби връзка с целия свят. Но трябва да е заради нещо сериозно, поне дотолкова съм в състояние да се досетя. Та нали Франс все проповядваше откритост и говореше с увлечение за „мъдростта на тълпите“ и прочее; колко е важно да използваш познанията на мнозина, тъй де, цялата идея на „Линукс“. В „Солифон“ обаче явно е пазел в тайна всяка запетайка, дори и от най-близките си, и праас, най-ненадейно напуска и се прибира у дома, та сега си седи в своята къща в Салтшобаден и дори не излиза в градината, а и не му пука за външния му вид.