Давид Лагеркранс - Онова, което не ме убива

— Без да каже чао?

— Без да обели шибана дума.

— Божке — изтърва се Микаел.

— Макар че, честно казано, струва ми се, че се фукаше. Пичът от ИРР, който направи същата проверка след известно време и който очевидно беше далеч по-просветен относно този тип атаки, каза категорично, че нямало как да се извадят подобни заключения, и както и да преравяше компютъра, не откри никакъв стар шпионски вирус. И все пак той също — впрочем казва се Молде, Стефан Молде — клонеше към тезата, че сме били подложени на пробив.

— Онова момиче изобщо ли не се представи по някакъв начин?

— Всъщност настоявах да се представи, но единственото, което каза, и то навъсено, бе, че можело да ѝ викам Пипи, и това не беше точно истинското ѝ име, поне дотолкова си беше ясно, но все пак…

— Какво?

— Реших, че по някакъв начин ѝ пасваше.

— Виж — рече Микаел. — Току-що бях на път да си тръгна.

— Да, забелязах.

— Сега обаче положението коренно се промени. Не каза ли, че Франс Балдер познавал това момиче?

— О, да.

— Значи, искам да се свържа с него час по-скоро.

— Заради момичето?

— Нещо такова.

— Окей, добре — отвърна Линус замислено. — Но няма да откриеш никакви данни за връзка с него. Както казах, станал е ужасяващо потаен. Имаш ли айфон?

— Имам.

— Забрави тогава. Франс смята, че „Епъл“ повече или по-малко са се продали на АНС. За да говориш с него, трябва да си купиш блекфон или поне да заемеш андроид и да си свалиш специална програма за зашифроване. Аз обаче ще се опитам да го накарам да ти се обади, така ще можете да си уговорите среща на някое сигурно място.

— Върхът, Линус, мерси.

Микаел поостана известно време, след като Линус си тръгна. Допи си „Гинес“-а, загледан в бурята навън. Зад гърба му Арне и неговата банда се смееха на нещо. Микаел обаче беше толкова потънал в мислите си, че не чуваше и дума. Не забеляза и как Амир седна при него и разгърна вестника на прогнозата за времето.

Очевидно се очакваше съвършено безобразно време. Температурата щеше да падне до –10 и щеше да завали първият сняг за годината. Щеше да се разрази най-ужасната буря в страната от години насам.

— Може да извият ураганни ветрове — рече Амир, а Микаел, който все още не го слушаше, само отсече:

— Супер.

— Супер?

— Да… какво… във всеки случай по-добре от никакво време изобщо.

— Вярно е. Но какво става с теб? Изглеждаш съвсем шокиран. Срещата не мина ли добре?

— О, напротив, адски добре.

— Но си чул нещо потресаващо, нали?

— Не знам точно, но в момента нещата са малко объркани. Обмислям да напусна „Милениум“.

— Мислех си, че с този вестник сте едно цяло.

— Аз също. Но подозирам, че всичко е с времето си.

— Така ще да е — отвърна Амир. — Старият ми баща имаше обичая да казва, че дори вечното си имало край.

— И какво имаше предвид?

— Струва ми се, че мислеше за вечната любов. Случи се точно преди да напусне мама.

Микаел се подсмихна.

— Е, да. Мен самия също не ме бива особено във вечната любов. Затова пък…

— Да, Микаел?

— Има една жена, която познавах и която от дълго време е изчезнала от живота ми.

— Лошо.

— Да, малко особена работа. Сега обаче ненадейно получих знак, че е жива, поне така си мисля, и може би тъкмо заради това изглеждам странно.

— Разбирам.

— Е, предполагам, че трябва да се прибирам у дома. Какво ти дължа?

— Ще се оправим друг път.

— Хубаво, пази се, Амир — каза той и мина покрай редовните клиенти, които подхвърлиха нещо по негов адрес, сетне излезе в бурята.

Изживяването бе направо убийствено. Острият вятър пронизваше тялото му, но той все пак постоя неподвижно в стихията, потънал в стари спомени. Отправи се към дома съвсем бавно и по някаква причина се затрудни да отвори вратата. Наложи се да си поиграе с ключа, след което изрита обувките си, седна на компютъра и потърси сведения за професор Франс Балдер.

Но не успя да се съсредоточи. Зачуди се, както толкова много пъти преди: къде се беше дянала? Освен един доклад от стария ѝ работодател Драган Армански не беше чувал и дума за нея. Сякаш бе потънала вдън земя и макар да живееха в един квартал, нито веднъж не я бе виждал, та сигурно затова думите на Линус толкова го бяха разтърсили.

Всъщност можеше и друга да се бе появила в дома на Линус. Възможно бе, но не особено вероятно. Кой освен Лисбет Саландер се натриса така, без дори да погледне хората в очите, и ги гони от домовете им, прониква в най-съкровените тайни на техните компютри и изплюва неща от типа на: „Нямам намерение да спя с теб, дори малко“? Трябва да е била Лисбет, а да се нарече Пипи — нима не беше типично за нея?