Давид Лагеркранс - Онова, което не ме убива

После продължи да търси информация за Франс Балдер. Такава далеч не липсваше. Имаше два милиона резултата за професора и въпреки това не беше лесно да получи истинска биографична справка. Повечето неща бяха научни статии и коментари, а, изглежда, Франс Балдер не даваше интервюта. Ето защо всички подробности от живота му бяха обгърнати от някаква митология — сякаш студенти почитатели им бяха придали романтична окраска.

Пишеше, че като дете Франс бил възприеман за повече или по-малко бавноразвиващ се чак докато един ден не влязъл в кабинета на директора в училището си в Екерьо и не посочил грешка в учебника по математика за девети клас, отнасяща се до т. нар. имагинерни числа. По-късно поправката била нанесена в новите издания, а на следващата пролет Франс спечелил международно състезание по математика. Твърдеше се, че умеел да говори отзад-напред и да съставя собствени дълги палиндроми. Едно негово ранно ученическо съчинение, публикувано в интернет, съдържаше критични бележки към романа на Хърбърт Уелс „Война на световете“ — как било възможно превъзхождащи ни същества изобщо да не загреят нещо толкова фундаментално като разликите в бактериалната флора на Марс и на Земята.

След гимназията изучавал компютърни науки в Импириъл Колидж в Лондон и защитил докторска дисертация за алгоритми в неутрални мрежи, която беше смятана за епохална. Станал рекордно млад професор в Техническия институт на Стокхолм и го избрали в Кралската академия по инженерни науки. Понастоящем го смятаха за водещ световен авторитет в областта на „технологичната сингулярност“ — понятие, сочещо хипотетичното състояние, при което интелигентността на компютрите ще е надминала нашата собствена.

Не беше някакъв впечатляващ или обаятелен тип. На снимките изглеждаше като занемарен трол с малки очички и щръкнала във всички посоки коса. При все това се оженил за пленителната актриса Хана Линд, по-късно Балдер. Двойката се сдобила със син, който според репортаж в един вечерен вестник под заглавие „Голямата мъка на Хана“, бил силно увреден умствено, макар на практика момчето — поне на снимката в статията — да не изглеждаше ни най-малко недоразвито.

Бракът се пропукал и в драмата на разбушувалия се съдебен спор за попечителството в районния съд на Нака се изявил артистичният enfant terrible Ласе Вестман, който агресивно обяснил, че Балдер изобщо не бивало да се грижи за сина си, понеже повече го било грижа за „интелекта на компютрите, отколкото за този на децата“. Микаел не навлезе по-надълбоко в проблематиката на развода, а се съсредоточи върху опита да проумее научноизследователската дейност на Балдер и съдебните спорове, в които бе замесен, ето защо прекара дълго време вглъбен в засукана дискусия относно квантовия процес в компютрите.

След това влезе в собствените си документи и отвори файл, който бе създал преди някоя и друга година. Той се наричаше „Кутията на Лисбет“. Нямаше представа дали тя все още прониква в компютъра му, нито дали изобщо проявява интерес към неговата журналистика. Но не можеше да спре да се надява на това, та сега се зачуди дали да не ѝ напише едно кратко поздравче въпреки всичко. Разбира се, проблемът беше само един: какво да напише?

Дългите лични писма не бяха лъжица за нейната уста — само щеше да се затормози. По-скоро трябваше да се пробва с нещо кратко и загадъчно. Опита с въпроса: Какво да мислим за изкуствения интелект на Франс Балдер?

След това се изправи и пак се загледа в снежната виелица навън.

Едуин Нийдъм, или Ед Неда, както го наричаха понякога, не беше най-високо платеният специалист по ИТ сигурност в САЩ. Може би обаче беше най-добрият и най-гордият. Баща му Сами за нищо не го бивало, бил напълно впиянчен, от време на време се хващал на някоя случайна работа из пристанището, ала най-често се омитал от къщи и извършвал безпаметни обиколки по кръчмите, нерядко завършващи зад решетките или в спешното, и, разбира се, това не било забавно на никого.

При все това запоите на Сами били най-хубавото време в семейството. Докато отсъствал, за да порка, настъпвали мигове на отдих, когато майката Рита можела да притисне двете си деца в обятията си и да им каже, че някой ден всичко ще се нареди. Но не се нареждало. Семейството живеело в Дорчестър, Бостън, и когато снизходял да си остане у дома, бащата често пребивал Рита и тя часове или цели дни наред живеела заключена в тоалетната и плачела.