Давид Лагеркранс - Онова, което не ме убива

— Значи, това, с което разполагаш, Линус, е история за професор, който привидно е притиснат и не му пука как изглежда — както и изобщо съседите да са го забелязали, при положение че не си подава носа навън.

— Да, но си мисля…

— Линус, и аз си мисля, че това може и да е интересна тема. За съжаление обаче, не е за мен. Не съм някакъв си ИТ репортер — аз съм праисторически човек, както някой така остроумно написа онзи ден. Бих ти препоръчал да се свържеш с Раул Сигвардсон от „Свенска Моронпостен“. Той знае всичко за този свят.

— Не, не, Сигвардсон е твърде лека категория. Това е над неговото ниво.

— Струва ми се, че го подценяваш.

— Хайде де, не се измъквай сега! Това може да се превърне в завръщането ти, Блумквист.

Микаел направи уморен жест по посока на Амир, който бършеше маса недалеч от тях.

— Може ли да ти дам един съвет? — отвърна Микаел.

— А… да-а… естествено.

— Следващия път, когато ще продаваш история, не се мъчи да обясняваш на репортера какво значение ще има за него. Знаеш ли колко пъти хората са ми ги пробутвали тия? „Това ще бъде най-великото нещо в живота ти. По-голямо е и от Уотъргейт!“ Ще стигнеш по-далеч с малко от най-обикновената деловитост, Линус.

— Само исках да кажа…

— Какво искаше да кажеш всъщност?

— Че трябва да поговориш с него. Мисля си, че би те харесал. От едно тесто сте, безкомпромисни типове.

За миг Линус сякаш бе загубил своята самоувереност и Микаел се запита дали не бе подходил ненужно грубо. По принцип винаги се държеше дружелюбно и насърчително с „подсказвачите“, колкото и налудничаво да звучаха, не просто защото добрата история може да се крие дори в онова, което изглежда безумно, а защото знаеше, че нерядко той бе последната им сламка. Мнозина се обръщаха към него, когато всички останали бяха запушили уши. Често беше дори последната им надежда и нямаше право да им се надсмива.

— Виж — рече той. — Имах крайно шибан ден, но намерението ми не беше да прозвуча саркастично.

— Няма проблем.

— И всъщност имаш право — продължи Микаел. — В тази история наистина има нещо, което ме заинтригува. Спомена, че ви е посетила жена хакер.

— Да, но всъщност това няма нищо общо с цялата случка. Тя трябва да е била най-вече социалният проект на Балдер.

— Но изглежда си е знаела работата?

— Или пък направо е извадила късмет. Приказваше доста глупости.

— Значи си я срещал?

— Да, точно след като Балдер замина за Силициевата долина.

— Преди колко време стана това?

— Преди единайсет месеца. Бях преместил компютрите ни в моя апартамент на „Брантингсгатан“. Не може да се каже, че животът ми беше на върха на приливната вълна. Бях необвързан, банкрутирал и с махмурлук, а у дома беше пълна кочина, тъкмо бях говорил с Франс по телефона и той бе продължил да ми натяква като досаден дърт баща. Много ми дойде: не я съди по външния вид и прочее, дрехите лъжат, бла бла, и какво, по дяволите, това ми го казва на мен! Аз самият не съм мечтата на тъщите. Никога през живота си не съм притежавал сако и вратовръзка, аз ли не знам как изглеждат хората в хакерските среди. Както и да е, седнах и я зачаках оная мацка. Мислех си, че поне ще почука. Само че тя просто отвори вратата и влезе вътре.

— Как изглеждаше?

— Твърде ужасяващо… или по-точно, беше си и секси по някакъв злокобен начин. Но твърде ужасяващо!

— Линус, нямах предвид да оценяваш външния ѝ вид. Искам само да знам как бе облечена и дали евентуално е казала името си.

— Нямам представа коя беше — продължи Линус, — макар че като че ли я познавах отнякъде. И като че ли я свързвах с нещо лошо. Беше с татуировки, пиърсинги и цялата там ужасия и изглеждаше като хардрокерка или готическа метълка, или пънкарка, пък и беше кльощава като скелет.

Почти без да го осъзнава, Микаел направи знак на Амир да му налее още една „Гинес“.

— И какво стана? — попита той.

— Ами какво да ти кажа. Мина ми през ума, че нямаше нужда да се хващаме за работа на секундата, така че седнах на леглото — нямаше кой знае какво друго за сядане — и предложих най-напред да пийнем по едно или нещо подобно. Ала знаеш ли какво направи тя тогава? Помоли ме да изляза. Нареди ми да напусна собствения си дом, сякаш това бе най-естественото нещо на света, и аз, разбира се, отказах. Тъй де, пробвах с: „Всъщност аз живея тук“. Тя обаче каза само: „Марш, изчезни“, и тогава не видях друг изход, освен да си вдигна чукалата. Останах навън доста дълго време. Когато се върнах, тя лежеше на леглото ми и пушеше, ама че шантава работа, зачела се бе в книга по теория на струните или нещо от сорта, а аз ще да съм се втренчил в нея по някакъв съмнителен начин, знам ли, защото ми обясни, че нямала намерение да спи с мен, дори малко. „Дори малко“, рече и си мисля, че не ме погледна в очите ни веднъж. Само изтърси, че сме имали троянец в компютрите, RAT 5 5 RAT — Remote Administration Tools (англ.): софтуер с дистанционно управление, в случая зловреден. — Б.р. , както и че познавала модела на проникването, самото ниво на програмирането. Сгащили са ви, каза. После се чупи.