— Мамка му, Хана! Той сякаш вижда вътре в мен — случваше се да избухне.
— Та нали е идиот, ти така казваш.
— Идиот е, но във всеки случай има нещо подозрително в него. Сякаш ми желае злото.
Пълни глупости. Аугуст дори не поглеждаше към Ласе, нито пък към някой друг, и не желаеше злото никому. Само дето светът навън го смущаваше и се чувстваше най-щастлив, когато бе затворен в своя собствен мехур. В пиянския си делириум обаче Ласе си въобразяваше, че момчето замисля някакъв вид отмъщение, и със сигурност това бе причината да остави Аугуст и парите да се изпарят от живота им. Жалка история. Поне Хана бе изтълкувала нещата така. Сега обаче, застанала край кухненската мивка, докато пушеше цигарата си толкова нервно и напористо, че по езика ѝ оставаха парченца тютюн, тя се чудеше дали в това все пак нямаше капчица истина. Може би и Аугуст ненавиждаше Ласе. Може би наистина му се щеше да го накаже за всичкия изяден пердах, а може би… Хана затвори очи и прехапа устна… момчето не харесваше и нея.
Мислите ѝ бяха започнали да кръжат в подобни самообвинителни орбити, откакто вечер я обземаше едва ли не непоносимо усещане за липса. Понякога се питаше дали двамата с Ласе направо не бяха навредили на Аугуст. „Бях лош човек“, промърмори тя, а ето че и Ласе на всичкото отгоре ѝ кресна нещо. Не го чу.
— Какво? — попита.
— Къде, по дяволите, е съдебното решение за попечителството?
— Какво ще правиш с него?
— Ще докажа, че онзи няма право да го държи при себе си.
— Та нали само преди миг така се радваше да се отървеш от него.
— Тогава бях пиян и глупав.
— А сега ненадейно си трезвен и умен?
— Адски умен — изсъска той и се завтече към нея едновременно ядосан и решителен, а тя отново затвори очи и за хиляден път се зачуди защо всичко толкова се бе объркало.
* * *
Франс Балдер вече не приличаше на спретнатия служител, който се бе появил при бившата си жена. Сега косата му стърчеше, а горната устна лъщеше от пот. Бяха изминали поне три дни, откакто се бе бръснал или вземал душ. Въпреки всичките си намерения да стане татко на пълен работен ден и въпреки изпълнения с надежда и силно вълнение миг на „Хурншгатан“, той отново бе изпаднал в състояние на дълбоката съсредоточеност, която можеше да се сбърка с гняв. Дори зъбите му проскърцваха.
Вече от часове светът и бурята навън бяха спрели да съществуват за него, затова дори не забелязваше какво се случва в краката му. Бяха маломерни, тромави движения като на котка или друго животно и едва след известно време осъзна, че Аугуст бе пропълзял под писалището му. Франс го изгледа сънено, сякаш потокът от програмни кодове още премрежваше очите му.
— Какво искаш?
Аугуст вдигна към него умоляващи, ясни очи.
— Какво? — продължи Франс. — Какво?
И тогава се случи нещо.
Момчето вдигна от пода лист, изпълнен с квантови алгоритми, и трескаво запрокарва ръка напред-назад по хартията, та за миг Франс си помисли, че е на път да получи нов пристъп. Но не, Аугуст сякаш припряно пишеше нещо. Тогава тялото на Франс се напрегна и в паметта му отново изплува нещо важно и далечно, точно както на кръстовището на „Хурншгатан“. Сега обаче, за разлика от тогава, разбра какво беше то.
Спомни си за собственото си детство, когато цифрите и уравненията му се струваха по-важни от самия живот, затова грейна и възкликна:
— Искаш да смяташ, нали? Разбира се, че искаш да смяташ!
В следващия миг изтърча да вземе химикалки и листа А4 с редове, които разположи на пода пред Аугуст.
След това записа най-простата числова редица, за която можеше да се сети, тази на Фибоначи, в която всяко число е сумата от двете предходни, 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21, после остави място за следващата сума, която беше 34. Сетне обаче реши, че това най-вероятно е твърде просто, затова изписа и геометрична поредица: 2, 6, 18, 54…, в която всяко число е умножено по 3, следователно изпуснатото число е 162, а за подобна задача едно надарено дете, смяташе той, не се нуждае от някакви предварителни познания. Истината е, че схващането на Франс за простота в математиката бе доста специално. После той захвана да си мечтае как момчето далеч не е бавноразвиващо се, а по-скоро е някакво подобрено копие на него самия, който също беше позакъснял с езика и социалното общуване, ала бе разбирал математическите взаимовръзки далеч, преди да произнесе първата си дума.
Дълго седя до детето. Чакаше. Нищо не се случи. Аугуст просто фиксираше цифрите със своя стъклоподобен поглед, сякаш се надяваше отговорът сам да изскочи от хартията, накрая Франс го остави и се качи на горния етаж да пие газирана вода, като продължи работата си на кухненската маса с лист и химикалка. Но не можа да се съсредоточи и заразлиства разсеяно новия брой на „Ню Сайънтист“. Така навярно измина около половин час.
Читать дальше