Давид Лагеркранс: Онова, което не ме убива

Понастоящем дори на големите ежедневници им изтичаше кръвта, а единственият терен, където наистина имаше ресурс и пари за разследващи репортажи, бе в сферата на обществените услуги или в разследващия екип на „Екот“, или в Шведската национална телевизия… е, защо не? Сети се за Кайса Окерщам, като цяло истински обаятелна личност, с която от време на време сядаше на по чашка. Кайса беше шефка на „Мисия разследване“ по ШНТ и години наред се бе опитвала да го вербува. Никога не бе мислил да приеме.

Нямаше значение какво му бе предлагала и колко тържествено му бе обещавала подкрепа и тотална почтеност. „Милениум“ беше домът му, там бе сърцето му. Но сега… навярно би могъл да захапе, при положение че предложението все още бе актуално след всичката помия, изписана по негов адрес. Та нали се бе занимавал с какво ли не в тази професия, но никога с телевизия, с изключение на участията в стотици телевизионни дебати и сутрешни блокове. Службата в „Мисия разследване“ може би щеше да влее малко нова жар в жилите му.

Телефонът звънна и това за миг го зарадва. Независимо дали беше Ерика, или Пернила, щеше да се държи дружелюбно и наистина да ги изслуша. Но не, беше някакъв необявен номер.

— Микаел Блумквист ли е? — попита глас, който звучеше младежки.

— Да — рече той.

— Имаш ли време за разговор?

— Ако се представиш, да, може би.

— Името ми е Линус Брандел.

— Окей, Линус, какво искаш?

— Имам история за теб.

— Да чуем!

— Ще я изплюя, ако се довлечеш до „Бишопс Армс“, косо през улицата, за да се срещнем там.

Микаел се подразни. Не само заради наставническия тон. Смущаваше го неканеното присъствие на непознатия в собствения му квартал.

— Мисля, че може и по телефона.

— Не става за обсъждане по открита линия.

— Защо се уморявам толкова, разговаряйки с теб, Линус?

— Може би си имал кофти ден.

— Денят ми беше лош, точка за теб.

— Виждаш ли. Сега отскочи до „Бишопс“, та да те черпя една бира и да ти разкажа нещо страхотно.

Всъщност на Микаел му се щеше просто да изсъска: спри да ми нареждаш какво да правя! Въпреки това отвърна, без съвсем да проумява защо, а може би защото нямаше нищо по-смислено за вършене, освен да седи така, потънал в размисли за бъдещето си:

— Сам си плащам бирите, но добре, слизам.

— Умна постъпка.

— Но виж, Линус.

— Да?

— Ако станеш многословен или вземеш да ме занимаваш с налудничави теории на конспирацията, как Елвис бил жив и как знаеш кой е застрелял Улоф Палме, и не минеш по същество, мисля директно да се прибирам вкъщи.

— Става — отвърна Линус Брандел.

Хана Балдер стоеше в кухнята на апартамента на „Туршгатан“ и пушеше „Камел“ без филтър. Беше облечена в син халат и износени сиви пантофи и макар косата ѝ да бе гъста и хубава, а тя самата все още да беше красавица, имаше изтормозен вид. Устната ѝ бе подута, а обилният грим около очите нямаше само естетическа функция. Хана Балдер отново бе яла пердах.

Хана Балдер често ядеше бой. Разбира се, би било лъжа да се каже, че е привикнала. Никой не свиква с подобен вид малтретиране. Това обаче бе част от ежедневието и тя вече почти не си спомняше какъв жизнерадостен човек е била някога. Понастоящем страхът бе неизменна част от личността ѝ и от известно време насам пушеше по 60 цигари на ден и взимаше успокоителни.

Ласе Вестман се бе усамотил в гостната и лошото му настроение далеч не я учудваше. Отдавна знаеше, че той се бе разкаял за щедрия си жест към Франс. Жест, който я бе озадачил още от първия миг. Ласе доста зависеше от парите, които Франс им изпращаше по сметката на Аугуст. През дълги периоди от време Ласе живееше главно от тях и Хана многократно бе писала имейли на тема извънредни разходи за педагог или специализирани упражнения, каквито, разбира се, изобщо не се предвиждаха, та затова и си беше толкова странно.

Защо се бе отказал от всичко това и бе оставил Франс да отведе момчето?

Дълбоко в себе си Хана все пак знаеше отговора. Високомерието на алкохола. Обещанието за роля в нов полицейски сериал по ТВ4, което го бе напомпало още мъничко. Ала преди всичко самият Аугуст. Ласе намираше момчето за зловещо и тайнствено и това бе най-непонятното от всичко. Как можеше някой да не харесва Аугуст?

Та нали той само си седеше на пода със своите пъзели и не пречеше никому. Ала Ласе явно го мразеше и това навярно имаше някаква връзка с погледа на детето. Странен поглед, отправен по-скоро навътре, отколкото навън, който караше другите да се усмихват и да казват, че момчето сигурно има богат духовен живот, но който по някакъв начин се промъкваше под кожата на Ласе.