Давид Лагеркранс - Онова, което не ме убива

Факт бе обаче, че в този момент нищо не би могло да разтревожи Микаел по-малко. Беше бесен, задето Уве Левин явно си въобразяваше, че анкетите ще ги спасят. Вестникът не бе създаден от някакви си шибани анализи на пазара, а от патос и плам. „Милениум“ бе достигнал позицията си, понеже всички бяха полагали усилия за онова, което усещаха като правилно и важно, без да се ръководят от посоката на вятъра. Микаел дълго просто си стоя там, в стаичката за кафе и отдих, чудейки се колко ли време ще се мине, преди Ерика да излезе.

Отговорът бе — приблизително две минути. По звука от токчетата ѝ се опита да определи колко бе ядосана. Когато обаче застана пред него, тя само се усмихна примирено.

— Как си? — попита го.

— Просто нямах сили да слушам.

— Нали схващаш, че хората няма да ти ръкопляскат, като се държиш така.

— Схващам го.

— Освен това схващаш, допускам, че „Сернер“ не може и пръста си да мръднат без наше позволение. Все още държим юздите.

— И помен от юзди не държим. Ние сме техни заложници, Рики! Не разбираш ли? Ако не правим каквото казват, ще изтеглят подкрепата си и ще се окажем притиснати в ъгъла — отвърна той прекалено високо и яростно, а когато Ерика му изшътка и поклати глава, добави малко по-предпазливо:

— Съжалявам. Като децата съм. Сега обаче се връщам у дома. Нуждая се от размисъл.

— Работните ти дни страшно са се скъсили.

— Струва ми се, че имам стари извънредни часове за приспадане.

— Може и така да е. Искаш ли посещение довечера?

— Не знам. Наистина не знам, Ерика — рече той, после напусна редакцията и излезе на „Йотгатан“.

Вятърът и дъждът го шибаха, той зъзнеше и ругаеше, за миг се замисли дали да не влезе в „Покет шоп“ и да си купи поредната английска кримка, в която да се забрави. Вместо това обаче пое по „Санкт Паулсгатан“ и точно до ресторанта за суши на десния тротоар иззвъня телефонът му. Убеден бе, че го търси Ерика. Беше Пернила, дъщеря му, избрала най-неподходящия момент да се чуе с баща, който поначало страдаше от угризения на съвестта, задето вършеше за нея твърде малко.

— Здрасти, съкровище — каза той.

— Какво се чува там?

— Бурята, предполагам.

— Окей, окей, ще бъда кратка. Приеха ме в специалност творческо писане в „Бископс Арньо“.

— Значи, сега искаш да пишеш — отбеляза той язвително, което, разбира се, бе несправедливо откъдето и да го погледнеш.

Трябваше просто да я поздрави и да ѝ пожелае на добър час. Пернила обаче бе минала през толкова много години на неприятности, следвайки ту едно, ту друго, без изобщо да завърши каквото и да било, че той изпита главно досада сега, когато бе заявила поредната насока.

— Май не долавям ликуване.

— Сори, Пернила. Днес не съм на себе си.

— А кога си?

— Просто искам да си намериш нещо, което наистина да сработи. Не знам дали писането е особено добра идея с оглед на състоянието на бранша.

— Няма да пиша някаква си скучна журналистика като теб.

— А какво ще правиш?

— Ще пиша не на шега.

— Окей — отвърна той, без да я попита какво точно има предвид. — Стигат ли ти парите?

— Работя допълнително в „Кафе Уейнс“.

— Искаш ли да дойдеш на вечеря довечера и да го обсъдим?

— Няма да смогна, тате. Просто исках да споделя — отвърна тя и затвори, и макар да му се щеше да съзре позитивното в нейния ентусиазъм, настроението му само се влоши още повече, та побърза да мине напряко през площад „Марияторет“ и нагоре по „Хурншгатан“ към таванското си апартаментче на „Белмансгатан“.

Сякаш бе излязъл оттам едва преди миг. Изпита странното усещане, че вече няма работа и е поел към ново битие, в което вместо да се съсипва от бачкане, ще разполага с океани от време, та за кратко се зачуди дали да не поразтреби малко. Навсякъде се въргаляха вестници, книги и дрехи. Вместо това обаче грабна две „Пилзнер Урквел“ от хладилника, настани се на дивана в гостната и се опита да премисли всичко по-трезво или поне толкова трезво, колкото човек гледа на живота с мъничко бира в кръвта. Какво да прави?

Представа си нямаше, а може би най-обезпокоителното беше, че вече не изпитваше никакъв боен хъс. Напротив, чувстваше се странно сломен, сякаш „Милениум“ бе тръгнал да се изплъзва от сферата на интересите му, и отново се замисли: не е ли време да се захвана с нещо ново? Разбира се, това би било нечувана измяна спрямо Ерика и останалите. Но наистина ли той бе точният човек за управлението на вестник, препитаващ се от обяви и абонаменти? Може би мястото му беше другаде, където и да бе това?