Давид Лагеркранс: Онова, което не ме убива

Още от голямата сензация на Блумквист насам вестникът беше един вид новинарска агенция. Всеки ден получаваше подсказки за нередности и съмнителни сделки. Вярно, повечето бяха пълна плява. Догматици с твърдо установено мнение, теоретици на конспирацията, лъжци и дървени философи пристигаха с най-безумни истории, които не заслужаваха и най-беглата проверка или най-малкото не бяха достатъчно интересни, за да произведат статия. От друга страна, понякога някоя уникална история се криеше зад нещо съвсем банално или тривиално. В най-обикновен застрахователен случай или прозаична обява за изчезването на човек можеше да се побере голям разказ с общочовешко значение. Човек никога не може да бъде сигурен. Номерът бе да се подходи методично и всичко да бъде прегледано без предразсъдъци, ето защо в събота сутринта той седна с лаптопа и бележниците си и прегледа онова, с което разполагаше.

Продължи до пет следобед и определено откри едно-друго, което преди десет години щеше да го накара да се размърда, ала сега не пробуди кой знае какъв ентусиазъм, а това си беше класически проблем, поне дотолкова му беше ясно. След няколко десетилетия в професията повечето неща изглеждат познати и макар на теория да разбираш, че „от това ще излезе добра история“, пак не се разпалваш. Накрая, когато поредният шибащ, леденостуден дъжд се изля върху покрива, Микаел прекъсна работата си и се задълбочи в Елизабет Джордж.

Не беше просто опит да избяга от проблема, внушаваше си той. Понякога най-добрите идеи се раждат в покой — опитът му го подсказваше. Когато се занимаваш с нещо коренно различно, парченцата на пъзела ненадейно може да се наместят. Само дето не го осени никаква друга конструктивна мисъл, освен че би трябвало малко по-често да си лежи ей така, зачетен в добри романи. Така че когато утрото в понеделник му сервира още противно време, той бе отхвърлил един и половина криминални романа на Джордж, плюс три стари броя на списание „Ню Йоркър“, които събираха прах на нощното шкафче.

И ето че сега седеше на дивана в дневната със своето капучино, загледан в бурята отвъд прозореца. Чувстваше се уморен и занулен чак докато не се сепна — сякаш изведнъж бе взел решение отново да стане деен. Изправи се и нахлузи ботушите и палтото си, след което излезе.

Беше прекалено неприятно, за да го приеме на сериозно. Вледеняващи, натежали от дъжд пориви на вятъра го пронизваха до мозъка на костите и го принуждаваха почти да тича към „Хурншгатан“, която се стелеше пред очите му необичайно сива. Сякаш някой бе ограбил целия Сьодер, лишавайки го от цветовете му. Из въздуха не се вихреше нито едно лъскаво есенно листо. Свел глава, скръстил ръце на гърдите си, Микаел продължи покрай църквата „Мария Магдалена“ надолу към Слусен чак докато не свърна надясно по възвишението по „Йотгатан“ и не се шмугна, както обикновено, между бутика „Монки“ и кръчмата „Индиго“. След това се качи в редакцията на вестника, която се помещаваше на четвъртия етаж, точно над офиса на Грийнпийс, и още на стълбищната площадка дочу жуженето.

Вътре имаше необичайно много хора. Цялата редакция и най-важните сътрудници на свободна практика, плюс трима души от „Сернер“, двама консултанти и Уве Девин, Уве, който в чест на днешния ден се бе изтупал малко по-малко. Вече не изглеждаше като директор, а очевидно се бе въоръжил и с няколко нови израза, сред които и фамилиарното „здрасти, братле“.

— Здрасти, братле, как е?

— От теб зависи — отвърна Микаел, без да влага нищо лошо.

Забеляза обаче, че думите му бяха възприети като обявяване на война, кимна стегнато и продължи навътре, където седна на един от столовете в редакцията, подредени като в малка аудитория.

Уве Девин се прокашля и погледна нервно към Микаел Блумквист. Прочутият репортер, който имаше толкова борбен вид на входната врата, сега изглеждаше учтиво заинтригуван и не проявяваше признаци на желание за свади или спорове. Това обаче ни най-малко не успокои Уве. Някога двамата с Блумквист бяха заместващи репортери в „Експресен“. По онова време пишеха най-вече кратки новини и колкото си щеш плява. После обаче, в кръчмата, мечтаеха за мащабните репортажи и разкрития и часове наред разговаряха за това, как никога нямало да се задоволят с шаблонното или изтърканото, а винаги щели да дълбаят все по-навътре. Бяха млади и амбициозни и искаха всичко наведнъж. На Уве понякога му липсваха ония времена — разбира се, не заплатата, нито работното време, нито дори волният живот по баровете, нито мацките, а мечтите — случваше се да му липсва техният заряд. Случваше се да копнее за онази пулсираща воля да промени обществото и журналистиката и да пише така, че светът да застине, а властта да коленичи, и разбира се — това бе неизбежно дори и за човек практичен като него, — на моменти се чудеше: какво се случи с всичко онова? Къде се дянаха бляновете?