Чарлс Къминг - По-студената война

- Бих се съгласила с всичко - заяви Амилия. - Както и с анализа ти на случилото се с Минасян и Шандор. Но това не ни решава проблема.

- Не, разбира се.

- Какво ли е казал Пол на Шандор? Доколко я е допуснал до себе си?

Кел прехвърли в паметта си папките и имейлите, любовните писма и снимките.

- Невъзможно е да се прецени - отвърна накрая той. - Трябва да установим дали всяко изтичане на информация - Хичкок, Айнщайн и другите - произлиза от връзката на Пол с Цецилия, или все още имаме заплаха в лицето на Клекнър или Ландау.

Амилия отпи още вода. Дъното на чашата й отново издумка глухо по дървеното бюро във „Воксхол“.

- Какво мислиш по въпроса? Ти наблюдаваше Абакус. Ландау ни изглежда чист. Не ми прилича на човек, който би имал достатъчно яки топки да измени на родината, ако разбираш какво искам да кажа.

Това беше класическо изказване в стил Амилия. Язвително и по същество. Достатъчно яки топки да измениш на родината. Кел прие с усмивка забележката й и седна на стола. Вдигна отново криптирания телефон, убеден, че не бе видял никъде - в нито една папка, в нито един доклад от наблюдаващ екип, на нито един запис - нищо, което да предизвика у него и най-малко подозрение към Клекнър.

- Всичко изглежда чисто - каза той. - Но пък какво доказва това? Този не ти е някой отмъстителен държавен чиновник, който не е в състояние да изпрати имейл до водещия си офицер, без да го прочете половината свят. Имаме насреща си обучен служител на ЦРУ, който може да работи, а може и да не работи за контраразузнаване от най-висока проба. Ако Райън Клекнър продава тайните на Запада на Москва или Пекин, вербувалата го институция би трябвало да е генетично програмирана да направи всичко възможно това да не се вижда отстрани.

- Разбира се.

- И така, аз продължавам да търся - каза Кел.

- Именно - отвърна тя.

Пробивът дойде след по-малко от двайсет и четири часа.

Кел се беше настанил в кабинета на Уолинджър в истанбулския офис на МИ6; на екрана в единия край на бюрото вървеше подборка от видеозаписи, заснети от екипа за наблюдение на Клекнър през последните шест седмици. Дните му бяха почти изцяло запълнени с четене на доклади за Клекнър - всичко, което Лондон бе успял да изрови за живота и кариерата му, - както и на цели купчини засекретени папки с документи относно Айнщайн, Хичкок, Шандор и Уолинджър. Много от тях препрочиташе за втори или трети път с надеждата да улови нещо, което бе пропуснал досега -някаква закономерност, съвпадение, някоя издайническа грешка, която да се превърне в ключ към загадката.

Задачата му се усложняваше допълнително от това, че не знаеше дали установените особености на придвижване и засечените маршрути на Абакус из града бяха резултат от официалната му работа като служител на ЦРУ, опитващ се да вербува местни източници на информация под дипломатическото си прикритие като „аташе по здравеопазването“, или сочеха нещо по-съмнително. Четири пъти екипът на МИ6, натоварен с наблюдението му, бе допуснал Клекнър да се изплъзне. Първия път се бе повредил автомобилът, с който го следяха. Втория път същият ван бе попаднал в задръстване и Абакус се бе възползвал, за да изчезне. Но в другите два случая Клекнър бе приложил активни мерки за контранаблюдение срещу екип от шестима агенти и бе успял да се отърве от тях в рамките на четирийсет и пет минути. Дали се срещаше като агент с водещия си офицер или като водещ офицер с някои от своите източници? Ръководителят на екипа - млад, трийсет и четири годишен британец от азиатски произход на име Джавед Мосин - неведнъж се бе оплаквал, че е невъзможно Абакус да бъде следен ефективно, ако екипът наброява по-малко от десет души. На него му трябваха чифт очи не само зад обекта, но и пред него, за да отгатват накъде би могъл да тръгне, съдейки по предишното му поведение.

Това означаваше едно: по-голям брой агенти. Повечето от екипа, както и двама специалисти от „Технически операции“, които отговаряха за гората от камери и микрофони, инсталирани из целия град, вече бяха прекарали по шест седмици в Истанбул и - напълно разбираемо - искаха да се прибират. Амилия не гореше от желание да поиска нов екип, не на последно място защото такъв трябваше да бъде командирован от МИ5. Това повдигаше риска да й се наложи в Лондон да отговаря на прекалено много въпроси относно операция, която по същество беше насочена срещу американски съюзник на чужда територия. По предложение на Кел тя прие да помисли дали да не наеме Харолд Моубри, Кевин Вигърс и Дани Олдрич - професионалисти на свободна практика, които й бяха помогнали в издирването на нейния син Франсоа преди близо две години. Елза Касани също бе дала съгласието си да работи и занапред по случая „Абакус“.