Чарлс Къминг - По-студената война

Но кого?

Той спря. Намираше се по средата на моста „Галата“, точно над ресторанта, където бе закусил преди няколко часа. Същите рибари хвърляха може би същите въдици откъм същия южен парапет на моста. А пък Кел си даваше сметка, че след като бе чул теорията на Амилия, вече се намираше в огледалния свят на Ангълтън, където врагът е приятел, а приятелят - враг.

- Том?

Амилия също се бе спряла на няколко метра пред него, обърнала се бе и го гледаше, поставила ръце на хълбоците си. Едно такси профуча на сантиметри от лакътя й.

- Извинявай - промърмори Кел и тръгна забързано напред, за да я настигне.

Около моста се носеше всепроникваща воня на риба.

- Споменах ти, че Джоузефин Уолинджър е в Истанбул, във вилата на Пол в „Еникьой“. Ще намина да я видя.

- Смяташ ли, че това е добра идея?

- Ти мислиш, че е лоша , така ли?

Ти ми кажи , помисли си Кел, като си припомни, че дълбоко вътре в себе си Амилия носеше онази студена сърцевина, която бе забелязал и у други свои колеги - коравия лед на обръгналата душа. Той познаваше тази емоционална територия: тихото, но осъзнато желание да се изправиш лице в лице с противника, да докажеш превъзходството си, често надянал маската на едва ли не роднинска близост и топлота. Амилия бе мамила Джоузефин безброй пъти. Нима това не й стигаше? Но въпреки споделената им страст, въпреки блестящия ум на Амилия и високата й образованост, и изключителната й красота, и всичките й постижения Пол неизменно се бе връщал при съпругата си.

Дали Амилия не се бе почувствала в крайна сметка унижена от този факт? Тя беше поне толкова амбицирана да побеждава в сърдечните си дела, колкото и в делата на държавата. За нея това беше нещо повече от въпрос на оцеляване. Амилия Левин беше живото олицетворение на желязното правило, че един висш служител на МИ6 никога не бива да се примирява с второто място.

- Казах й, че ще се отбия на чай около четири. - Тя погледна часовника си. - А вече е без петнайсет. Ще дойдеш ли с мен?

- Разбира се.

След секунди се появи такси. Шофьорът потегли със свирене на гуми и се понесе на зигзаг през върволицата от коли по посока на моста „Ункапанъ“. Кел понечи да си сложи колана, но се сети, че досега в историята на турския обществен транспорт не бе регистриран случай на такси с работещи предпазни колани.

През цялото време Амилия запази ледено спокойствие. Тя му бе казала, че смята да попита Джоузефин дали Пол някога е споменавал за къртица в системата; Кел обаче не беше убеден, че ще бъде включен в разговора. Най-вероятно Амилия държеше на присъствието му, за да свали напрежението от срещата. Въпросът не беше толкова дали Джоузефин е била в течение на аферата й с Пол - съпругата винаги знае, - колкото дали и доколко бе готова да й прости за греховете.

Мобилният му телефон издаде звънтящ звук. Получило се бе съобщение. Кел го извади и погледна екрана. Клеър бе отговорила на есемеса, който й бе изпратил по-рано.

Сякаш беше вчера, Том. Толкова бяхме щастливи.

Какво се случи? Жалко за всичко, ххх

- Добре ли си? - попита го Амилия, забелязала промяната в изражението му.

Той беше свикнал с внезапните, резки като движения на махало смени в настроенията на Клеър. Когато беше самотна или уплашена за бъдещето, тя се опитваше да го приближи до себе си; когато се чувстваше доволна и щастлива в новия си живот с Ричард, третираше Кел като неудачник. Въпреки всичко в този момент той изпитваше непреодолим копнеж по съпругата си, по всичко, което бе загубил. Макар да съзнаваше, че желае различно бъдеще, имаше моменти, когато му се искаше с Клеър да бяха преодолели различията помежду си, за да живеят в мир един с друг. Тя беше права. Колко жалко, наистина.

- Нищо ми няма - отвърна той. - Беше Клеър.

Мина още половин час, докато намерят къщата - неголяма вила на брега на Босфора, строена от богат търговец в края на деветнайсети век и впоследствие ремонтирана в безличен стил от безименния си сегашен собственик, който я даваше под наем на Форин Офис срещу безобразни суми. Натиснаха бутона на звънеца и изчакаха близо две минути, докато по стълбището се чуха ситни стъпки. Кел беше убеден, че не са на Джоузефин. Бяха стъпки на млад човек, бързи, почти безтегловни.

Първоначално той не позна жената, която отвори вратата. Косата й беше късо подстригана и изрусена. Големите й кафяви очи, подсилени с очна линия, бяха озарени от мека светлина. Имаше лек бронзов загар, под носа и по раменете й се бяха появили лунички. Облечена беше с тъмносиня лятна рокля; презрамките на кремавия сутиен бяха леко хлабави на раменете. На единия си глезен носеше златна гривничка, а ноктите на изящните й боси крака бяха лакирани в яркочервено.