Чарлс Къминг - По-студената война

- Загубихме още един агент.

- Какво?!

- В Техеран. В понеделник. Атентат.

Кел бе видял репортажа по телевизията и бе предположил, както всички останали, че МОСАД са били в дъното на атентата.

- Човекът в колата. Иранският учен. Бил е наш агент ?

- Един от хората на Пол. С псевдоним Айнщайн.

- Боже господи! - Вербовката на основен играч в иранската програма за обогатяване на уран си беше сериозно постижение за Уолинджър и МИ6 като цяло; да го оставят да загине в мокра операция беше болезнен удар за Службата. - Кой го е очистил?

Амилия извъртя очи нагоре. Тя или знаеше отговора, но не можеше да го изрече на глас, или - което беше по-вероятно - нямаше представа кой е извършителят, а не желаеше да се впуска в теории.

- Важното е, че Хичкок загина преди три седмици, после Пол се разби със самолет, а в понеделник и Айнщайн. Това са повече агенти, отколкото сме загубили общо в Афганистан и Пакистан за седем години.

Кел, който продължаваше да яде, спря, за да изчопли малко парченце агнешка кост от зъбите си. Тактична като крупие, Амилия извърна поглед встрани.

- Докато преглеждаше телеграмите на Пол, папките му с документи - попита тя, - имаше ли нещо, което да се набива на очи?

- В смисъл?

- В смисъл да ти се е сторило странно .Нещо, което е казал или извършил?

- Всичко, което видях, изглеждаше съвсем коректно - отвърна той. - Бих казал, рутинно. Дъг Тремейн преглеждаше досиетата на източниците, които Пол е водил, и ги разпределяше между новите служители. Нямаше смисъл да го върша аз, защото няма да съм тук достатъчно дълго, за да се нагърбвам и с оперативни функции.

Старецът на съседната маса ядеше плодова салата и издаде мляскащ звук с устата си, сякаш беше недоволен от отговора на Кел. Амилия имаше вид на човек, който се готви да каже нещо, но не се решава.

- Е, казвай де! - подкани я Кел.

- Какво ще кажеш да оглавиш бюрото в Анкара?

Този пост беше всичко, което Кел се бе надявал да постигне: изчистване на репутацията му, възстановяване на чувството му за цел и посока в живота. Но той не изпитваше възторга, който моментът заслужаваше. Не че му липсваше самонадеяност, за да си мисли, че постът му се полага по право, но в предложението на Амилия се съдържаше скрито предупреждение. Защо й беше на Шефката да поема сериозния риск да издига Кел за шеф на бюрото в Анкара, ако нямаше да иска нещо в замяна?

- Безкрайно съм поласкан - каза той, като предпазливо сложи длан върху ръката на Амилия. Беше й благодарен, но не бързаше да каже нито „да“, нито „не“.

- А проявяваш ли интерес? - попита тя и се наведе напред, за да го огледа над някакви въображаеми очила за четене. - Виждаш ли се трайно тук? За три, може би четири години?

- Не виждам защо не.

- Добре - каза тя. После, сякаш темата бе вече изчерпана, тя се върна на въпроса, който видимо не й даваше покой. - Да си виждал някъде да се споменава името Ебру Елдем?

Старият турчин се надигна от стола, оставяйки след себе си недоядената плодова салата. Кел го проследи с поглед, но мислено се беше пренесъл в кабинета на Уолинджър и ровеше из телеграмите и папките му, опитвайки се да открие името сред стотиците други.

- Журналистката? - попита той повече е надежда, отколкото с увереност, но Амилия кимна и го насърчи да продължи. - Арестувана преди няколко седмици - продължи той, полека-лека възстановявайки си историята. - Типично набеждаване в турски стил. Написала критичен материал за Ердоган и я обявили за терористка.

- Същата.

- И какво?

- Била е американски агент.

- Добре.

Явно този обяд беше изпълнен с изненади.

- Вербувана от твоя стар приятел Джим Чейтър. Който се оплакал на Пол, когато онези я прибрали.

- Пол ли ти каза това?

- Да. Каза ми също, че тя била третият журналист на служба при Братовчедите, хвърлен в затвора в този регион.

- И всичките са турци?

- Да.

- Елдем политическа журналистка ли е?

Дори да бе впечатлена, че Кел е запомнил такава привидно незначителна биографична подробност, Амилия с нищо не се издаде.

- Да. В „Джумхуриет“.

- Но това си е нещо напълно нормално по тия места! В Турция осемстотин журналисти са в затвора. Повече, отколкото в Китай.

- А, така ли? - Амилия замълча, сякаш смилаше чутото. След малко добави: - Е, губили сме и учени. Студенти. Имаме един агент без дипломатически статут в Анкара, който работеше на пряко подчинение на Пол; той пък загуби високопоставен източник в ЕС. Уволнен бил шест месеца след като го бяхме вербували.