Чарлс Къминг - По-студената война

Утрото беше влажно, въздухът в Одеса миришеше на моторно масло и на море. Кел излезе от „Лондонская“ и тръгна на изток покрай шпалир от чинари към красивия площад в италиански стил, от който по Потьомкинското стълбище се излизаше долу на пристанището. Продължи пеша на юг, като оглеждаше мрежата от улици от двете страни на „Дерибасовская“ -главния пешеходен булевард. Лади от съветско време се друсаха по паважа под яркото слънце. Красиви украинки, облечени в десет сутринта като за сватба, се клатушкаха на високите си токове под плътно прилепнали рокли. Кел спря за чаша кафе в един ресторант, който рекламираше едновременно суши и наргилета, после се върна на площада.

Най-горе на Потьомкинското стълбище беше застанал разгърден юноша, а на рамото му бе кацнал огромен орел. Туристи снимаха птицата, докато млада германка оглеждаше със страхопочитание клюна и ноктите й. Кел подаде на младежа банкнота от десет гривни и сам направи няколко снимки, после продължи да снима напосоки околностите, включително входа към зъбчатата железница, която се движеше успоредно на стълбището. Групичка от двайсетина туристи стояха в подножието на статуя на мъж, когото Кел разпозна по надписа на кирилица като херцог Дьо Ришельо, френски аристократ от осемнайсети век, явно свързан по някакъв начин със славното минало на Одеса. Облечен като римски сенатор, той бе протегнал напред ръка, а в дланта му си почиваше жив гълъб. Кел приседна в основата на паметника и се загледа на юг към Черно море.

В средата на пристанищния комплекс, на около осемстотин метра по-нататък, се издигаше висока модерна сграда. Хотел „Одеса“. Кел усети раздразнение. Ако експертите на „Воксхол Крос“ си бяха дали сметка, че хотелът се намира толкова близо до пристанището, където щеше да хвърли котва корабът на Клекнър, щяха да запазят стая на Дани в него. С един добър бинокъл Олдрич би могъл да проследи приближаването на „Серенисима“ от километри разстояние, като същевременно хвърля дискретно по едно око за евентуално присъствие на СВР на пристанището. Фоайето на хотела също би могло да послужи за удобен сборен пункт за екипа при нужда от спешна среща. Но такива бяха усложненията и пропуснатите възможности при една операция, планирана в последния момент. Кел щеше да се опита да наеме стая в хотела.

Той тръгна надолу по Потьомкинското стълбище. Амбулантни търговци, седнали под дърветата, продаваха матрьошки, които бяха наслагали направо върху парапета на стълбището. Със засилване на жегата възрастен мъж се спря по средата на изкачването, за да си поеме дъх, но въпреки умората се усмихна дружелюбно на Кел. Той му подаде бутилката си с вода, но мъжът отказа, като се подпря с ръка на рамото на Кел и промърмори: „Спасибо“.

В основата на стълбището минаваше оживена пътна артерия, по която в двете посоки се движеха автомобили. Кел мина през подлеза, за да стигне до входа за пешеходци към пристанището отвъд булеварда.

След няколко минути се озова на широк площад срещу главния терминал, зад който се виждаха ръждясали кранове и закотвени далече в морето контейнеровози. Покрай източната страна на терминала той стигна до хотел „Одеса“. За негова изненада, хотелът беше отдавна изоставен, със заковани прозорци, а пред прага на заключената врата растяха бурени. Кел надникна вътре и зад пустеещата рецепция видя обичайните часовници, показващи времето в различни часови пояси; върху мокета бяха застлали найлон. Припомни си офиса на Николас Делфас и за миг се сети за Мариана Димитриадис. Какво ли бе станало с нея? Пред хотела преминаваха хора - родители с малки деца и двойки, излезли на романтична разходка.

Кел продължи напред, стигна до западния кей и по заобиколен път се върна обратно на терминала. Навсякъде заснемаше стълбища, изходи, алеи и подробности от пейзажа, които да покаже на екипа вечерта. В един момент се размина на не повече от пет-шест метра с Джавед Мосин; със задоволство си отбеляза професионализма, с който Мосин избегна погледа му.

След това Кел влезе в самия терминал, следвайки знаците към паспортния контрол. Изумен бе от лекотата, с която се придвижваше между различните зони и етажи на сградата, без нито веднъж да го спрат и попитат къде отива. Разбира се, на другата сутрин тук щеше да е съвсем различно, коридорите и фоайетата щяха да гъмжат от полиция и служебни лица. За момента обаче сградата беше практически неохранявана - точно както се бе надявал Кел.