Джеймс Ролинс: Лабиринтът от кости

— Какво не е наред, красиво мое момче? — попита го тя с тих, успокояващ тон.

Той вдигна юмруци, после ги отвори и прокара разперени пръсти по тялото си, с длани към гърдите.

[ Уплашен ]

Тя отвърна с глас и въздишка, посочи го, повтори жеста и накрая обърна длани нагоре, като леко сви рамене.

— От какво си уплашен?

Той докосна с палец брадичката си, разперил останалите си пръсти.

[ Майка ]

Мария знаеше, че Баако я смята за своя майка, каквато всъщност беше в много отношения. Макар че не би могла да го роди, го бе отгледала като свое дете. Освен това дори от биологична гледна точка Баако технически бе неин. Той не беше изцяло горила от Западните низини. Уникалният му геном бе проектиран в епруветките ѝ, като полученият ембрион бе износен от женска горила сурогат.

— Добре съм — каза му тя, като подсили думите си с леко стискане на ръката му. — Виждаш.

Баако издърпа ръката си и поклати глава.

Повтори знака за майка, после подпря брадичка на дясната си ръка и я спусна върху лявата, която бе свита в юмрук с насочен към нея показалец.

[ Майка-Сестра ]

Мария кимна. Вече го разбираше по-добре.

„Тревожи се за Лена“.

Баако имаше две майки — Мария и сестра ѝ Лена. Приемаше ги наравно като онези, които се грижат за него. Отначало си мислеха, че може да се обърка, защото бяха близначки, но бързо стана ясно, че той ги различава с лекота — за разлика от някои от колегите им в полевата станция.

Баако започна да повтаря отново и отново първия знак.

[ Уплашен, уплашен, уплашен… ]

— Няма защо да се тревожиш, Баако. Вече разговаряхме за това. Лена не е тук, но ще се върне. Тя е добре.

И изобрази с пръсти знака за окей.

Баако отново поклати глава и повтори жеста за уплашен.

Мария се върна към първия си въпрос, като правеше знаците по-съчувствено, за да открие конкретната причина за безпокойството му.

— Защо си уплашен?

06:38

Той се отпуска по-тежко на задника си и се взира в ръцете ѝ. Свива и отпуска юмруци, като се мъчи да измисли как да се изрази по-ясно. Накрая докосва с върховете на пръстите челото си и обръща длан към нея.

[Не знам]

Поставя лявата си ръка пред гърдите си и посочва два пъти с десния палец лицето си, като докосва с дясната си китка лявата.

[Опасност]

Тя се мръщи, после поглежда към другата стая с гнездото от одеяла на постелята му. Докосва челото си с показалец, после го вдига и го свива два пъти, докато говори.

— Просто си сънувал, Баако.

Той изсумтява.

— Знаеш за сънищата, Баако. Разговаряли сме за тях.

Той поклаща глава и повтаря жеста ѝ.

[Не сън]

06:40

Мария виждаше увереността в изражението му. Баако очевидно смяташе, че Лена е в опасност. Това внезапно ѝ напомни за собственото ѝ необяснимо безпокойство, когато се беше събудила на дивана в кабинета си.

„Трябва ли да се тревожа?“

Беше чела за уникалната връзка, която може да се развие между близнаците — как някои се усещат взаимно дори когато са разделени от огромни разстояния. Твърдеше се, че животните също имат подобни свръхестествени способности — като кучетата, които застават до вратата няколко минути преди неочакваното пристигане на господаря им. Но като учен Мария не обръщаше особено внимание на подобни сведения и предпочиташе емпиричните данни пред разказите.

И все пак…

„Може би трябва да се обадя на Лена“.

Ако не друго, гласът ѝ по телефона щеше да успокои Баако.

„Както и мен“.

Погледна си часовника и се зачуди колко е часът в Хърватия. С Лена разговаряха почти всеки ден по телефона или с видеоконферентна връзка. Говореха за проучванията си, разказваха си истории, често разговаряха с часове — правеха всичко по силите си да запазят тясната си връзка въпреки големите разстояния. Знаеха, че за близнаците е обичайно да поддържат тесни взаимоотношения през целия си живот, но и се бяха сближили още повече от преживените тежки моменти.

Мария затвори очи и си спомни малкия апартамент, в който бяха отраснали в Олбъни, Ню Йорк.

Вратата на спалнята им се открехна.

— Къде са двете ми котенца?

Мария се сгуши плътно до Лена под одеялото. Вече беше на девет и имаше свое легло, но двете винаги спяха заедно, докато майка им се прибереше. Не познаваха баща си, но понякога Лена отваряше албума и двете се взираха в лицето му и си съчиняваха истории къде е отишъл и защо ги е оставил, докато са били съвсем малки. Понякога той беше героят в историите, друг път злодеят.