Джеймс Ролинс: Лабиринтът от кости

Тя извади телефона си и направи няколко снимки, след което отново насочи вниманието си към скелета в плиткия гроб, като се питаше дали отпечатъците са оставени от неандерталеца, положен тук. Спомни си ужасяващите сенки по стената и думите на Новак.

Прилича на предупреждение.

Райтсън прочисти гърлото си.

— Което ни води към загадката… предназначена за отец Новак.

11:52

Щом чу името си, Роланд откъсна поглед от останките в гроба. „Нима не е достатъчна загадка защо някой е погребал останките на неандерталец в нещо, което очевидно прилича на средновековен параклис?“

— Една последна крачка, уважаеми — каза Райтсън и посочи друга дупка в зиданата стена. Според описанието на геолога през нея се излизаше в тунела, водел навремето към повърхността.

Заинтригуваният Роланд пропълзя през отвора и се изправи от другата страна. Освети пред себе си, но не забеляза нищо особено — с изключение на успоредни коловози в пода, потъващи дълбоко в пластовете варовик.

Райтсън се изправи до него и погледна намръщено следите.

— Изглежда, са изнесли оттук нещо тежко. Вероятно онези, които след това са зазидали тунела.

— И смятате, че аз мога да разреша тази загадка ли? — попита Роланд.

— Не знам дали можете, но има един въпрос, по който със сигурност можете да ни бъдете от помощ.

Райтсън го хвана за раменете и го обърна назад към стената. Едва сега Роланд видя металната плоча, закрепена за тухлите като надгробен знак.

— Има някакъв надпис — каза Райтсън и освети плочата по-добре. — На латински.

Роланд присви очи. Времето и корозията бяха заличили някои от гравираните букви, но надписът определено беше на латински. Различи някои думи, включително последния ред и подписа на човека, оставил посланието.

— Reverende Pater in Christo, Атанасиус Кирхер — прочете той на глас и преведе: — Преподобен отец в Христа, Атанасий Кирхер.

Потресеният Роланд погледна Райтсън.

— Аз… знам кой е този човек. Дисертацията ми е за него и за творчеството му.

— Факт, който ми е добре известен. Именно затова Ватиканът ви прати тук. — Райтсън кимна към плочата. — А останалият текст?

Роланд поклати глава.

— Разчитам само отделни неща. При повече време и с подходящите препарати бих могъл да го възстановя. Но най-дългата част, която разчитам в момента, се превежда приблизително като „Никой да не минава оттук, за да не понесе гнева Божий“.

— Бих казал, че вече е малко късно за това — измърмори Райтсън.

Роланд не му обърна внимание, а продължи да изучава плочата.

Още едно предупреждение!

Чу се приглушен грохот. Бурята най-сетне се бе стоварила върху планината.

— Време е да тръгваме — каза Райтсън и го поведе обратно през параклиса, като подбра другите двама. Когато стигнаха основната зала, посочи напред. — Трябва да излезем преди…

Изтрещя оглушителен гръм. В следващия миг многобройните лампи в пещерата угаснаха и останаха единствено светлините от фенерите на каските. От мрака пред тях проехтя далечен писък.

Но този път това не бяха крясъците на вещици от стария фолклор.

Последва пукот. Стрелба.

Арно сграбчи ръката на Роланд.

— Нападат ни!

29 април, 06:08

Лорънсвил, Джорджия

Ужасът го събужда.

Блъскането в ушите го кара да се раздвижи. Претъркулва се от постелята и пред очите му проблясва образ, лице…

Майко.

Втурва се през тъмната стая към прозореца и удря с длани, после с юмруци дебелото стъкло. Напрежението в гърдите му расте и накрая той не се сдържа. Надава рев от безсилие.

Лампите светват и от другата страна на стъклото се появява лице, което го гледа. Не е лицето, което иска да види.

Поставя палец на брадичката си и повтаря движението отново и отново.

Майко, майко, майко…

06:22

Рязкото почукване на вратата на кабинета събуди Мария и тя сепнато се надигна. Отворената книга на гърдите ѝ падна на пода. Трябваше ѝ половин секунда, за да си спомни къде е — неведнъж беше прекарвала нощите на работното си място.

Успокои се и погледна към компютърния монитор на съседното бюро. По екрана пълзяха данни от последната генетична проба. Беше заспала, докато чакаше.

„По дяволите… още обработва данните“.

— Да? — успя да изграчи.

— Доктор Крандъл — обади се глас от коридора. — Съжалявам, че ви притеснявам, но Баако вдига гюрултия. Реших, че е по-добре да ви кажа.

Беше Джак, студент по животновъдство от университета „Емъри“.