Бари Айслър - Алгоритъм

Бен се усмихна.

— „Оставете децата… на такива е Царството небесно“, Матей 19:14. Не е ли така?

— Няма нищо по-важно от децата — отвърна Озбърн.

— Добре, да не ви задържам. — Пусна една измъчена усмивка и се върна обратно зад бюрото си.

Алекс и Бен продължиха надолу по коридора. Алекс беше бесен. Какво, по дяволите, правеше? Озбърн щеше да си помисли, че брат му е някакъв религиозен фанатик. Искаше да каже нещо, но почти бяха стигнали до кабинета му, а Бен го беше предупредил да мълчи.

Влязоха вътре. Бен сложи пръст на устните си, посочи към вратата и завъртя ръка, все едно заключваше с ключ. Алекс затвори и врътна ключа. Бен сложи чантата си на бюрото му и извади от нея нещо подобно на радио. Включи една метална пръчка с кабел в него и започна да обикаля из офиса, като я насочваше ту насам, ту натам. Алекс разбра: По дяволите, претърсва за бръмбари!

След няколко минути Бен насочи цялото си внимание към телефона на Алекс. Провери слушалката, кабела и самия апарат.

После остави детектора върху бюрото. Хвърли един поглед през прозореца и затвори щорите.

— Кабинетът ти е чист — рече той.

Алекс забеляза, че червената лампичка на уреда още свети.

— Оставяш го включен ли? — попита Алекс.

— В случай, че има бръмбар, който е бил изключен, докато претърсвах, и го включат по-късно.

— Наистина ли смяташ, че някой може да е поставил бръмбари в офиса ми?

Бен повдигна рамене.

— Просто предполагаме, нали така?

— Винаги ли носиш тези уреди със себе си?

— Какво искаш да кажеш?

Алекс поклати глава.

— Не знам… Не знам как можеш да живееш така.

— Иначе щях да съм мъртъв.

— Сигурно е страшно уморително.

— Така ти изглежда, защото не знаеш какво да търсиш. Нямаш никакви филтри.

— Какво търсеше през прозореца?

— Място, на което може да бъде поставен лазер за разчитане на разговор през прозореца на стъклото.

— Шегуваш се. Правят ли такива наистина?

— Не е лесно, но може да се направи. Няма смисъл от излишни рискове.

Алекс седна на стола си, доволен, че Бен не беше успял да се настани преди него. Ако не си беше играл с онази джаджа, сигурно щеше вече да го е направил.

— Защо каза на Озбърн, че си мисионер?

Бен се разсмя, но смехът му не беше весел, и седна на един от столовете от другата страна на бюрото.

— Не ми хареса как мирише този човек. Не исках да говоря с него. Това е шефът ти, нали?

— Откъде разбра?

— Разбрах.

— Още една причина да не го караш да мисли, че брат ми е фанатик.

— Казах му го, за да сложа точка на разговора. Дебелите котараци, които прибират петстотин долара на час дневно, за да придвижват бумаги, не обичат да имат нищо общо с хора, които се занимават с благотворителност. Иначе остават с чувството, че животът им е празен.

— Мислиш, че животът ми е празен ли?

Бен огледа кабинета му.

— Нямало те е няколко дни, нали така? Има ли нещо, което да не е наред?

Алекс нямаше да го остави да се преструва, че не го е чул.

— Попитах мислиш ли, че животът ми е празен?

Настъпи пауза. Бен отвърна:

— Няма значение аз какво мисля.

— Не, искам да знам.

— Не знам, Алекс. Живееш в същата къща, работиш в офис на осем километра от нея, завърши колеж и учи нови технологии и право пак тук, все на едно и също място… искам да кажа, някога правил ли си нещо различно? Поемал ли си някакъв риск?

Алекс усети как ушите му пламват.

— И какво от това? „Станфорд“ е най-добрият университет. А знаеш ли какви са данъците, ако решиш да продаваш къща в Калифорния?

Още докато го казваше, му прозвуча тъпо. Майната му на Бен, не всичко опираше до поемане на риск.

— Мислиш се за голям авантюрист — рече той. — Искаш ли да знаеш обаче аз какво мисля?

Бен погледна встрани, сякаш се отегчаваше.

— Не държа.

— Не ти вървеше училището, напусна колежа и нямаше да можеш да си намериш работа в Долината. Насочи се към единственото нещо, за което някога те е бивало, и оттогава превръщаш необходимостта в добродетел. Не вършиш това, което вършиш, защото си заслужава и защото е важно. Правиш го, защото не умееш нищо друго.

Бен разви една дъвка и я пъхна в устата си. Подаде пакетчето на Алекс. На него му се прииска да го перне през ръката.

— Нещо да ти изглежда не както трябва?

Алекс го изгледа втренчено за миг, после реши да остави темата.

— Чакай да видя — рече той.

Щом се огледа, веднага го забеляза. На работната му маса бяха подредени осем купчини с документи. Една от тях сега липсваше. Тази на Хилзой.