Бари Айслър - Алгоритъм

— Ами ако не е? Ако приемем, че специалистът по патенти е бил убит? Да кажем, че и човекът, който влезе с взлом у дома, е искал да ме убие.

— Добре, нека да приемем, че спецът по патенти е бил убит. Но човекът, който е влязъл у дома, не е искал да те убива.

— Какво искаш да кажеш? Защо му е…

— Мога да изтъкна поне няколко причини, но убийството ти, поне в този момент, не е сред тях.

— Няма логика.

— Алекс, знае къде живееш. Щом знае къде живееш, знае и къде работиш. Отиваш рано на работа, нали?

— Защо мислиш така?

— Не е нужно да съм ти брат, за да разбера, че си от хората, които ходят рано на работа. Паркингът е празен, нали?

— Обикновено, да.

— Ами ето ти. Причаква те на празния служебен паркинг, един изстрел в главата и си заминава.

— Боже!

— Лесна мишена като теб… ако въпросният човек искаше да те убие, досега да го е сторил по десет различни начина. Влизането с взлом в дома ти е излишен риск и само усложнява нещата.

— Тогава защо?

Бен повдигна рамене.

— За да те разпита на спокойствие.

— Искаш да кажеш да ме изтезава?

— Наречи го, както решиш. Каза, че колата ти била на алеята, значи е знаел, че си у дома. Искал е да си на сигурно, уединено място, за да не бърза. Щом си свърши работата, вероятно е щял да те убие.

— Просто така?

Алекс искаше въпросът да прозвучи саркастично, небрежен отговор, който да скрие неудобството му. Но очите на Бен се отместиха нагоре и наляво, сякаш се беше замислил сериозно.

— Не просто така. Вероятно е щял да те принуди да шофираш донякъде, където да го стори, и да се отърве от трупа.

— Какво? Защо?

— Никой няма да може да навърже всички елементи от историята. След това аз бих закарал колата на някоя автобусна или железопътна гара. Даже бих подхвърлил хероин. Бих оставил още някоя и друга следа. Тогава историята става следната: „Адвокат, замесен с наркотици, се уплашва, когато полицията го разпитва за свързаната с наркотици смърт на негов клиент-тире-наркодилър и съдружник. Изчезнал е, защото се е страхувал да не бъде изобличен или да не стане следващата жертва, или нещо подобно“. Ето така всичко се връзва. Полицията е заета, никой няма да седне да рови по-дълбоко от това, не и без труп.

— Как ще се отървеш от трупа?

— Не ти трябва да знаеш.

Алекс си представи, че е мъртъв и някакъв безлик мъж се е надвесил над него с трион в ръка; или пък увит в найлонов чувал, лежи на дъното на кладенец; или окован с вериги и хвърлен в студеното тъмно море, тежестта е невероятна, светлината на света се стрелка далеч от него.

— Откъде знаеш тези неща? — попита той. — Наистина ги знаеш, нали?

Бен стана и отиде до прозореца. Застана там, загледан към безшумните колони от коли. Миг по-късно каза:

— Да започнем с това кой е знаел за изобретението. Обществено достояние ли беше?

Алекс усети как го побиват тръпки по гърба.

— Не — отвърна след миг. — Молбата за патента се засекретява в продължение на осемнайсет месеца, след което, без изключение, бива публикувана.

— Още не са били минали осемнайсетте месеца, така че молбата е била засекретена.

— Точно така. Подадохме я преди година.

— Но има хора, които са знаели за нея. Кой?

— Много хора. СИПТМ най-напред.

— Кой?

— Службата за издаване на патенти и търговски марки. Както и доста хора във фирмата. Плюс ангелите капиталовложители и хората с рисковия капитал, с които се свързах за финансиране. Плюс… на когото там още е казал Хилзой, предполагам.

Бен отиде в другия край на прозореца.

— Три мишени: ти, изобретателят, експертът. Много хора може да са знаели за вас поотделно и за връзката ви с технологията. Но някой е знаел и за трима ви. Тук нещата се стесняват. Кой може да е знаел за специалиста по патентите?

— Всъщност никой. Патентът още не беше даден на екипа му за разглеждане, познавахме се от университета. Помагаше ми неофициално, казваше докъде са стигнали, нищо повече.

— Значи името му не фигурира никъде?

— Не, няма го никъде. Само няколко неофициални обаждания по телефона и имейли.

— Е, някой е знаел, че е замесен.

— Как?

— Не знам. Може просто да са подслушвали телефона ти или да са сложили бръмбар в офиса ти. Ще разберем повече утре сутринта.

Алекс се почувства неловко. Не искаше Бен да плаща за стая. Вече беше похарчил пари за самолетен билет.

— Взе ли си стая? Или…

— Ще спя на дивана, може ли?

Една от игричките на Бен. Държеше се, все едно е готов да се жертва, като същевременно внимаваше да не приеме нещо, което да наруши установения ред.