Бари Айслър - Алгоритъм

На вратата му се почука.

— Да — извика той равнодушно.

Бяха родителите му. Колко бяха минали — четирийсет и осем часа след смъртта на Кейти? Изглеждаха така, сякаш не бяха мигнали оттогава. Сякаш нещо в тях се беше… пречупило.

Седнаха на ръба на леглото срещу него.

— Бен — рече баща му, — това, което казахме онази вечер… не беше хубаво. Не беше… вярно.

Бен поклати глава, страх го беше да обели дума.

— Съкрушени сме, сине, знаеш го — обади се майка му. Разплака се, но успя да продължи. — Когато се случи нещо подобно, хората понякога обвиняват другите, дори най-близките си. Защото, ако обвиниш друг, е по-лесно да повярваш, че някой е имал власт над случилото се, че е можело да бъде предотвратено. — Гласът й се разтрепери и тя спря да си поеме дълбоко въздух. — Но не е правилно — продължи, вече говореше по-силно. — Не всичко може да бъде овладяно. Катастрофите… те понякога просто стават, сине, и вината не е твоя.

Разплака се още по-силно, очите й го молеха през сълзи.

— Ако има виновен, това съм аз — обади се баща му. — Не ти казах ясно да се приберете двамата вкъщи. Нищо лошо не си направил, Бен, и несправедливо те обвинихме.

Бен ги гледаше. Разбираше какво правят. Дори си представяше разговора, който ги беше довел дотук: Трябва да го предпазим от вината. Не можем да го натоварим с нея, нищо че е вярно. Прекалено млад е.

Бедата беше там, че начинът, по който се опитваха да го предпазят, правеше вината му сто пъти по-страшна. По-раншните им обвинения го бяха разгневили, а гневът предпазва поне отчасти. Сега, когато обвиненията бяха оттеглени, гневът се разсея и истината блесна с нова ужасяваща яснота.

Защото дълбоко в себе си той беше разбрал какво всъщност искаше да каже баща му. Старецът нямаше доверие на Уоли и искаше да е сигурен, че Бен — лично Бен — ще докара Кейти у дома жива и здрава. Може и да не го беше казал точно с тези думи, защото не искаше да изглежда, че им заповядва, че им се меси, но искаше да каже точно това. Бен просто търсеше начин да се измъкне, така е, защото това беше неговата нощ, той бе героят победител и Лариса Лий искаше да го изчука. Знаеше го, но се преструваше.

Искаше да им каже: не, вината не е тяхна, баща му се бе изразил съвсем ясно. Бен го беше разбрал чудесно, но не пожела да го послуша. Да го признаеш, да го приемеш, това беше правилното, независимо колко е трудно.

Опита се да каже нещо, но… не можа. Боеше се да говори, страх го беше, че ако го направи, ще изгуби самообладание. Или ще каже нещо, което не трябва, и ще стане още по-лошо. И затова замълча. Родителите му продължаваха да плачат. Накрая майка му стана и излезе, баща му я последва.

Част от Бен разбираше, че трябва да продължи разговора сега, че ако не го направи сега, никога няма да го направи. Но друга част му шепнеше, че родителите му вече страдаха достатъчно и трябва да ги остави на мира за известно време. Щеше да има възможност да признае вината си някой ден, когато тонът на разговора няма да е толкова смущаващ и мъчителен.

И той се вслуша във втория глас. Точно както беше послушал Кейти, когато му каза: Не, добре е. Вслушваше се само в това, което искаше да чуе.

Боже, две повратни точки за няколко дни. И беше поел в погрешна посока и двата пъти.

Защо повратните точки не се отбелязваха? ВНИМАНИЕ, ОПАСЕН ЗАВОЙ. Или нещо подобно. Някакво предупреждение: „Хей, мижавото на пръв поглед решение, което трябва да вземеш? От него зависи целият ти шибан живот“.

Бен въздъхна и поклати глава. После излезе да търси интернет кафе и обществен телефон.

Някой почука на вратата на Алекс. Уанда, момичето от рецепцията, провря глава.

— Търси те някой, но отказва да каже кой е и настоява да дойда да те извикам да се обадиш при мен. Какво да направя?

Алекс си помисли: Какво, по дяволите?… — и после се сети: — Бен.

Но защо се обаждаше на служебния телефон? Откъде изобщо знаеше номера?

— Разбира се, ще дойда да се обадя — рече той, все едно това бе най-естественото нещо на света.

Отиде до бюрото на Уанда. Тя натисна едно копче и му подаде слушалката.

— Алекс е на телефона — рече той.

— Получих съобщението ти. — Беше гласът на Бен.

Настъпи пауза. Алекс каза:

— Откъде…?

— Дай ми телефон да ти се обадя, но да не е свързан с теб. Жената, която вдигна, има ли мобилен? Поискай да ти го даде за малко.

Алекс помоли Уанда да му даде номера на мобилния си. Тя му го каза и той го продиктува на Бен.