Бари Айслър - Алгоритъм

Мисълта не го радваше. Боят бе добър отдушник и колкото и ненормално да беше, той обичаше да се бие. Това, че вече не можеше, го караше да се чувства така, сякаш бе изгубил частица от себе си, частица, която сега, връщайки се назад, му изглеждаше странно невинна. Може би защото повечето от сбиванията му бяха станали в гимназията. Може би защото гимназията беше, преди Кейти да умре.

Онази вечер беше отишъл на купона, организиран от две популярни момичета от неговия клас, Робърта и Моли Джоунс. Семейство Джоунс живееше в къща в Атертън с огромен заден двор и понеже родителите бяха доста разбрани, задоволяваха от време на време желанието на дъщерите си да организират огромни гимназиални партита. Никой не го беше планирал предварително, но след състезанието купонът се бе превърнал в нещо като неофициално честване на победата на Бен.

Разбира се, алкохолът беше забранен. Но хлапетата винаги намираха начин да пият.

Бен изпи няколко бири, но не почувства нищо. Не беше пил нито капка от началото на сезона по борба, започнал преди четири месеца; трябваше да свали пет килограма, за да се състезава в категорията до осемдесет; и освен че беше замаян, беше и страшно уморен от турнира. Чувстваше, че може да си позволи само няколко бири в това състояние. Освен това доста момичета го заглеждаха. Повече му се искаше да се чука, отколкото да се напива.

В един момент една от най-готините мацки, Лариса Лий, му каза, че току-що е скъсала с Дейв Бийн, момчето, с което ходеше, откакто се помнеше. Всичко било свършило, каза му тя. Беше щастлива. Искаше промяна. Единственият проблем беше, че нямаше кой да я закара до вкъщи, но може би…

— О, да — съгласи се веднага Бен. — Само ми кажи кога искаш да тръгнем.

— Какво ще кажеш за веднага? — отвърна тя и го погледна в очите.

Да!

Бяха на половината път до колата му, когато се сети: баща му беше казал, че Кейти трябва да се прибере до полунощ.

Но това не означаваше, че той трябва да я закара, нали така? Беше по-голям, можеше да остане до по-късно. Пък и това беше неговата голяма вечер и ставаше все по-голяма с всяка изминала минута. Трябваше само да се увери, че Кейти ще се прибере у дома навреме, и толкова.

Каза на Лариса, че веднага се връща, и тръгна обратно да намери Кейти. Ето я, седеше с приятелките си, смееха се на нещо. Бен се приближи, попита я дали може да дойде за секунда. Тя стана и двамата се дръпнаха на няколко крачки встрани.

— Къде е Уоли? — попита той и се огледа наоколо.

Тя се усмихна, май се досещаше.

— Не знам. Някъде наоколо. Какво има?

— Татко искаше да те върна у дома до полунощ, но си мислех…

Тя се разсмя.

— Мислеше вместо мен да закараш Лариса.

Бен внимаваше да не се издаде.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички знаят, че току-що е скъсала с Дейв. И че си пада по теб.

Последва пауза. Бен беше изчукал много от момичетата от своя клас и доста от класа на Кейти. Някои си имаха приятели, но никой не разбра, защото той никога не се издаваше. Не искаше да накърни ничия репутация. Не искаше и да намали шансовете си да продължи да върши същото.

Повдигна рамене.

— Просто има нужда някой да я закара, нищо повече.

Кейти отново се засмя.

— Да бе, разбира се.

Бен се огледа наоколо, после отново се обърна към нея.

— Не казвай на никого, ясно?

Тя се усмихна.

— Някога да съм казала?

Бен не можа да сдържи усмивката си. Кейти беше умна, може би толкова, колкото и Алекс. Разликата беше, че никой не се чувстваше засегнат от нея, тя никога не караше човек да се чувства посредствен, унижен или пренебрегнат. Каквото и да знаеше Кейти, човек беше наясно, че ще го използва, за да ти помогне, че винаги е на твоя страна.

— Дали Уоли ще може да те закара?

— Разбира се.

— Супер.

Тръгна да си върви, но после се извърна.

— Хей, не е пил, нали?

— Не, нищо му няма.

За миг Бен си помисли, че може би трябва да провери, да говори директно с Уоли. Уоли не беше лошо момче, но обичаше да купонясва здраво.

После се сети за Лариса. Е, Кейти каза, че Уоли бил добре. Значи е добре.

— Хубаво тогава. Доскоро!

Тръгна обратно към Лариса, Кейти продължаваше да му се усмихва разбиращо, снизходително, с цялата топлота и доброта, която й беше присъща.

Хубаво тогава. Доскоро!

Странното беше, че ако не бе катастрофата, вероятно изобщо нямаше да си спомня бързата размяна на думи или как усмивката на Кейти се бе запечатала в ума му, докато си тръгваше. Никой нямаше да оспори решението му да остави Уоли да закара Кейти у дома. Защо да го правят? Нищо лошо нямаше да е направил. А дори и да беше, щеше да е леко провинение. Малко недоглеждане. Типичен случай на „няма лошо, няма виновен“.