Бари Айслър - Алгоритъм

Но лошото се беше случило. Това се оказа последният им разговор. А последните разговори, беше разбрал, погледнати от дистанцията на времето, винаги изглеждат натоварени с подтекст, който изобщо не са имали. Вероятно беше стигнал сам до този извод, но с всичко беше така. Всичко е важно, само че е скрито зад баналности, докато нещо ужасно не ги свали като кожа от оголена рана и не видиш потрепващите нервни окончания, за които дори не си подозирал, че се намират там.

Беше закарал Лариса у дома. Говориха си по пътя, но не помнеше за какво. Спомняше си само колко гладка беше кожата й, влудяващия овал на гърдите й под лекия пуловер, лекия мирис на парфюма й в купето на колата. Най-вече си спомняше как го гледаше, щом се обърнеше към нея, погледът й говореше, че може да има всичко, което си поиска, и че и тя го иска колкото него.

— Родителите ми ще са заспали — рече Лариса. — Но ако си много тих, можеш да влезеш. Ще чуят вратата и ще си помислят, че съм аз. Няма да станат.

— Мога да бъда тих — увери я Бен.

И беше, много по-тих от Лариса дори, чиято уста се налагаше да запушва неведнъж и два пъти, нищо че й викаше шшшт, шшшт, докато го правеха направо на пода на стаята й. Беше полудяла, това толкова я възбуждаше, че се беше забравила и викаше на десет метра от спалнята на родителите си, без изобщо да й пука.

После, докато караше към вкъщи, Бен не можеше да спре да се усмихва. Беше добра, толкова страстна. Сякаш Бийн не бе могъл изобщо до я задоволи. Почуди се дали беше викала, защото искаше да й запуши устата, или защото й харесваше, и въпреки че беше свършил два пъти, мисълта отново го възбуди. Боже, идеалният завършек на един идеален ден.

Когато паркира на алеята, най-напред забеляза, че в много от стаите свети. Погледна цифровия часовник в колата. Наближаваше два сутринта. Не разбираше какво става.

После видя, че колата на баща му я няма. Ох! Дали Кейти не се беше прибрала? Дали баща му бе отишъл да я прибере? Ако е така, здравата я беше загазил.

Влезе и тихо се качи по стълбите. Вратите на спалните бяха отворени. Стаите на родителите му и на Алекс светеха.

— Хей, защо сте станали всички? — провикна се той.

Никой не отговори. Провря глава в стаята на Алекс.

Нямаше никого. Завивките обаче бяха разхвърляни. Алекс винаги много държеше леглото му да е оправено изрядно, значи бе спал в него през нощта, докато…

— Има ли някого? — провикна се отново Бен и се запъти към спалнята на родителите си. Беше същото като в тази на Алекс — лампите светнати, завивките разхвърляни.

— Какво става, по дяволите? — извика той, вече притеснен, повтаряйки си, че няма причина да се тревожи.

Тръгна надолу по коридора към спалнята на Кейти и запали лампата. Леглото беше оправено.

Мамка му, Кейти не се беше прибрала у дома.

Не, не можеше да е сигурен. Сигурен беше само, че не си е лягала, преди…

Преди какво? Преди всички да се натоварят на колата на баща му и да си изнесат задниците от вкъщи посред нощ?

Но ако Кейти се беше обадила да иде да я прибере, защо са тръгнали всичките?

Изведнъж усети, че е станала голяма беля.

Слезе долу в кухнята. Нито бележка, нито нищо. Всичко чисто, чиниите прибрани. Чистотата и редът някак си го изнервиха. Изостриха нелепото отсъствие на всички останали.

— Мамка му! — изруга той на глас. Не знаеше какво да прави.

Телефонът звънна. Бен се завъртя и се втренчи в него за миг. Осъзна, че го е страх да вдигне.

Ново звънене.

Поколеба се, усещаше, че е заклещен на някакво опасно междинно място, място между живота му и всичко в него, което смяташе за даденост, от една страна, и края на всичко това, от другата. От другата страна на този телефон.

Той звънна трети път.

Хайде, вдигни проклетия телефон.

Но Бен не го направи.

Звънна отново.

Помисли си: Ами ако затворят?

Отърси се от вцепенението. Направи крачка и грабна слушалката.

— Ало? — обади се с пресъхнала уста.

— Бен — беше баща му, — слава богу! Ела веднага в спешното отделение на болницата в Станфорд. Кейти е катастрофирала.

Целият изтръпна. Опита се да преглътне, но не можа.

— Какво? Какво се е случило?

— Ела веднага! Разбра ли?

— Добре, тръгвам.

— Карай внимателно — рече баща му и зад тези две прости думи Бен усети горчив упрек.

Остатъкът от нощта му се губеше — дните след това бяха кошмар. Родителите му директно го обвиниха. Мълчаливият осъдителен поглед на Алекс беше още по-лош.

Най-лошо беше сутринта на погребението. Вече беше съсипан от скръб, вина и угризения. Седеше на бюрото в стаята си, гледаше в стената, превърташе вечерта отново и отново, представяйки си хиляди други неща, които можеха да станат, хиляди други неща, които той бе могъл, бе трябвало да направи.