Дейвид Балдачи - Забравените

— Добре, приключихте ли с мен? — спокойно попита той.

Изненадано от въпроса, дебелото ченге безпомощно се обърна към Ландри.

— Довърши огледа на района, Хуп — каза тя. — А аз ще разменя две думи с господин Пулър.

Хупър се качи в патрулката, включи аварийните светлини и сирената. Ландри изненадано трепна от зловещия вой.

— По дяволите, Хуп! — изкрещя тя. — Тръгвай най-сетне!

Той потегли с мръсна газ.

— Как можеш да работиш с такъв идиот? — попита Пулър.

— Какво става с теб? — пренебрегна въпроса тя.

— Моля?

— Да не те друса параноята?

— Нищо подобно. Тези наистина ме следяха.

— Разполагаш ли с доказателства?

— Скоро ще ги получа.

— Това, което трябва да получиш в момента, е малко спокойствие, Пулър. Остави ги на мира, защото не са от хората, които ще позволят да бъдат притеснявани.

— Според теб ги притеснявам, така ли?

Тя скръсти ръце на гърдите си и отправи поглед над рамото му.

— Трябва да дойда в участъка и да повдигна обвинения срещу снощната групичка — подхвърли той.

— Може би няма да го сториш — отвърна тя.

— Защо?

— Те искат да повдигнат обвинения срещу теб.

— Моля?!

— Твърдят, че си ги нападнал.

— Точно така. За да не ме ликвидират.

— Не те съветвам да се придържаш към подобни признания.

— Но те бяха в стаята ми! Чакаха да се прибера, за да ме нападнат. За какви признания говориш?

— След като дадоха писмени показания, тези хора бяха освободени.

— Нима толкова бързо действате тук, в Парадайз?

— Не знам какво да ти кажа.

— Увериха ме, че никой от тях не поддържа връзки с гангстери. Но някой явно дърпа конците.

— Аз съм обикновено ченге, Пулър. Не стигам чак толкова надълбоко.

— Значи пак са на улицата и планират ново нападение срещу мен?

— Мисля, че това не бива да те тревожи.

— Защо?

— Защото ги предупредих, че си абсолютен маниак от специалните части, който може да ги ликвидира по сто различни начина. Казах им, че следващия път ще ги избиеш до крак, а след това приятелите ти от армията ще се появят тук да ликвидират и семействата им.

— Наистина ли им го каза? — не можа да сдържи усмивката си Пулър.

— Не точно с тези думи. Главно заради латиноамериканците, на които трябваше да го обясня на испански, за да ме разберат. Накрая добавих, че ако те оставят на мира, аз гарантирам сигурността им. И че в противен случай не отговарям за нищо. Когато си тръгнаха, бяха много уплашени. Според мен си им взел страха и едва ли ще посмеят да повдигнат някакви обвинения срещу теб.

— Е, благодаря за помощта — рече той.

— Няма защо. А сега най-добре се фокусирай върху онова, което се е случило с леля ти.

— Много бих искал подобно желание за сътрудничество и у останалите ченгета, с които ми се налага да работя — усмихна се Пулър.

— Ти ме уважаваш и аз ти отговарям със същото — сви рамене Ландри. — Престанеш ли, и аз ще престана.

— Нямам такива намерения — отвърна той и колебливо млъкна. Даваше си сметка, че би било добре да й задава повече въпроси, но внезапно откри, че се чувства добре в нейната компания, и му стана неловко. Истината беше, че ако смъртта на леля му не бе нещастен случай, помощта й щеше да бъде безценна.

— Свободна ли си довечера? Искам да те поканя на вечеря.

Тя се изненада, но очевидно й беше приятно.

— Все пак преспах у вас безплатно — шеговито добави той. — Нека се реванширам.

Ландри не отговори веднага и това го накара да си помисли, че ще откаже.

— Дежурството ми свършва след два часа — обяви тя. — Къде искаш да отидем?

— Ти живееш тук. Ще приема съвета ти.

— На главната улица има едно заведение, казва се „При Дарби“.

— Знам го — кимна Пулър.

— В осем добре ли е?

— Абсолютно.

Той се качи в джипа и потегли. Почти веднага престана да мисли за вечерята с Ландри.

В ума му отново изплуваха образите на онези смешници в седана. Трябваше да установи тяхната самоличност и да разбере дали имат някаква връзка със службата му. А може би и с нещастието, което беше сполетяло леля му.

Стори му се, че има начин да го направи.

Бръкна в джоба си и измъкна телефона.

— Виж ти, виж ти! Бях започнала да се съмнявам, че някога изобщо ще се обадиш.

— Напоследък бях доста зает, генерал Карсън — рече Пулър.

— „Генерал Карсън“? Не бяхме ли минали на „Джули“?

— Все още сме в работно време, госпожо. Не бях сигурен на каква вълна да превключа.

Джули Карсън беше бригаден генерал и завеждащ канцеларията на Джей 2 в Министерството на отбраната. Самият Джей 2 беше генерал-лейтенант, който отговаряше за ежедневния доклад на бюрото на председателя на обединените началник-щабове. Карсън беше негов заместник с правото да предоставя доклада, когато шефът й отсъстваше. Тя беше оказала съществена помощ на Пулър по време на операцията в Западна Вирджиния.