Дейвид Балдачи - Забравените

Беше на четирийсет и една, изключително привлекателна, с тяло на състезателка по триатлон, твърда и не по-малко издръжлива от Пулър. В началото на контактите си имаха доста търкания, но после намериха общ език и нещата се оправиха.

— Ще превключиш на вълната да ме наричаш Джули — отсече тя.

— Добре, Джули. Имам нужда от услуга.

— Дори без покана за вечеря преди това?

— Нещата винаги опират до времето, или по-скоро до липсата му.

Въздишката й се чу съвсем ясно.

— Окей. Какво ти трябва?

Пулър описа проблема си със стегнати и лаконични фрази, достатъчни да я въведат в същността и нищо повече — навик, който беше толкова дълбоко вкоренен в него, че той дори не го забелязваше.

— По дяволите, Пулър! Разбрах, че си излязъл в напълно заслужен отпуск, но сега изведнъж се оказва, че си във Флорида и се занимаваш със собствено разследване. Нима си решил да обиколиш всичките петдесет щата, за да раздаваш правосъдие?!

— Не е само личен избор, повярвай ми. Но ако не ставаше въпрос за леля ми, със сигурност нямаше да съм тук.

— Съжалявам за загубата ти — бързо отвърна тя. — Подозираш нечиста игра ли?

— По всичко личи, че е така, но все още не разполагам с доказателства.

— Наистина ли мислиш, че онези двамата в колата са военни?

— Или са били. Трябва да разбера кое от двете.

— Ще проверя регистрационния номер още днес. Но вероятно ще се окаже, че колата е под наем.

— Това е почти сигурно — кимна Пулър. — Но за да я наемат, би трябвало да покажат поне шофьорска книжка, нали?

— Веднага ще проверя — отвърна Карсън.

— Благодаря ти, Джули.

— Е, това вече ми звучи по-добре.

— Как е работата при Джей Две?

— Рутина и скука.

— Може би мислиш за прехвърляне?

— Остатъкът от кариерата ми несъмнено ще се състои от прехвърляния, за съжаление, диктувани от други хора. Така става, когато човек иска още звезди на пагона.

— Знам — въздъхна Пулър. — Нали съм свидетел на това, което се случи с баща ми? Вероятно по тази причина не избрах Уест Пойнт. Иначе рискувах да затъна в мисли за звезди и нашивки.

— Умно си постъпил, Пулър. — Насреща се възцари тишина, последвана от промяна в тона, означаваща, че дамата превключва на по-човешки теми: — Какви са дългосрочните ти планове?

— Да приключа тук и да си замъкна задника обратно в Куонтико. Сигурен съм, че ОКР ще се погрижи да не скучая.

— О, това не подлежи на съмнение. За престъпността сред военнослужещите няма почивен ден, Пулър. Все пак става въпрос за стотици хиляди хора, повечето от тях млади, които изгарят от желание да се правят на мъже. А като прибавим към това милиардите долари от парите на данъкоплатците, нещата стават наистина сложни. Доста ръце бъркат в кацата с меда, нали?

— И още как. А и не биха се поколебали да извият нечий врат.

— Значи се виждаш като военно ченге чак до края, така ли?

— Честно казано, никога не съм мислил толкова напред.

— Но е време да започнеш. Няма да ставаш по-млад.

На Пулър почти му се стори, че чува множествено число. Няма да ставаме по-млади.

— Добър съвет — рече той.

— Само ако го приемеш. Ще ти се обадя веднага след като науча нещо за онзи регистрационен номер. Междувременно гледай да не ти видят сметката във Флорида. Ще бъде жалко, защото тъкмо започвам да те харесвам.

— Ще дам всичко от себе си.

— Спомена, че наследяваш къщата на леля си…

— Така твърди адвокатът.

— Къща в Парадайз?

— Ами да.

— Може би трябва да дойда на място.

— Това пък защо? — учуди се той.

— Нима не разбираш, по дяволите? Никога не съм била в Парадайз. Защо да не проверя дали предлаганите услуги отговарят на цената, която искат за тях?

— Досега твърдо не — отсече той, прекъсна връзката и се замисли за следващите си действия.

Погледна часовника си. Отпадането на посещението в участъка означаваше, че разполага с известно време преди вечерята с Ландри.

Прехвърли наум списъка с неотложните задачи и се спря на едно име.

Май беше време да се заеме с адвокат Грифин Мейсън.

Или да измине още веднъж петнайсетте километра от тайнствения маршрут на леля си.

Но мисълта за Диего и братовчедите му го накара да промени решението си. Първо трябваше да провери какво става с тях.

— Няма го.

Изправен на прага на малкия апартамент, Пулър гледаше надолу към Исабел и Матео, който смучеше палеца си.

— Необичайно ли е да го няма? — попита той. — Според мен той прекарва голяма част от времето си на улицата.