Дейвид Балдачи - Забравените

— Може би защото умее да прикрива следите си.

— Вие обаче не се оставяте да ви заблудят. Как така?

— Ще се изразя по друг начин. Практикувам право в този град горе-долу толкова време, колкото и той. Клиентите ни много си приличат. Водим едни и същи дела. Адвокатите по завещания и имотни въпроси нямат нищо общо с големите финансови акули на Уолстрийт. Ние не можем да забогатеем от това, което вършим. Поне аз съм така, въпреки че, извинете за израза, буквално си скъсвам задника от работа.

— А Мейсън е забогатял, така ли?

— Не бива да се заблуждавате от разхвърляното му кабинетче в онази стара къща. Аз например живея в Източен Парадайз, на две преки от морето. Карам осемгодишна тойота камри и това е всичко, което мога да си позволя. Но нещата при Мейсън са съвсем различни — той притежава къща с терен от четири декара на брега на океана, чиято цена със сигурност е седемцифрена, а освен онова инфинити на алеята кара още порше и астън мартин. В допълнение на всичко това постоянно обикаля света — Африка, Азия, Близкия изток, Южна Америка. Същевременно клиентите му са наясно, че съвсем не е гений в професията, но никога не го признават открито.

— Значи краде от парите им, така ли? — вдигна вежди Пулър. — Но как става така, че те не се осъзнават? Вие едва ли сте единствената в този град, която подозира, че парите за къщата и колите не се печелят току-така.

— Всичко трябва да се докаже. А за това е нужно желание, което никой не проявява. Клиентите му са старци, които измират. Обикновено наследниците им не са местни хора. Знам го, защото живея тук и упражнявам същата професия.

— Нещо друго?

Тя почука с цигарата по бюрото.

— Не сте го чули от мен, но освен да трупа пари, този човек се занимава и с други неща, от които ме побиват тръпки.

— Например?

— По всичко личи, че си пада по деца. Харесва ги твърде много, ако разбирате какво имам предвид.

— Защо мислите така?

— Преди време присъствахме заедно на среща на юристи, а когато приключихме, той се напи като прасе в бара на хотела. Станах да си ходя, но той ме дръпна обратно на масата. Помислих си, че ще ми предложи да наеме стая в хотела за едно бързо чукане — нещо, което нямаше как да стане.

— Искате да кажете, че се е пробвал и преди?

— И така може да се каже. Постоянно надничаше в деколтето ми и при всяка възможност гледаше да се отърка в мен. Но онази вечер измъкна от портфейла си тесте снимки и ми ги показа… — Жената направи гримаса на отвращение и облиза пресъхналите си устни. — Всички бяха на малки момченца и момиченца.

— Даде ли ви някакви обяснения?

— Били негови деца — презрително се усмихна жената. — Вероятно беше пиян до козирката и може би изобщо не помни, че ми ги е показвал.

— А сигурна ли сте, че децата не са били негови?

Тя се усмихна и засмука електронната си цигара.

— Няма как да не съм сигурна. Просто защото той е русокос ирландец, а децата на снимките бяха чернокожи и азиатчета.

След поредния изтощителен ден в жегата изпотените работници копнееха за студената бира, която предлагаха климатизираните барове.

Мечо ги остави да се охлаждат и се прибра в стаята си. Не контактуваше с тях по време на работа и не виждаше причини да го прави в малкото свободни часове.

Не беше наясно какво предизвика суматохата в съседната стая миналата нощ, но това всъщност не го интересуваше. В същото време не пропусна да отбележи бойните умения на непознатия. Беше много добър. Всъщност отличен. Но беше допуснал да бъде обкръжен. Без помощта му със сигурност щеше да умре.

Може би трябваше да го оставя да умре .

Мъжът не беше местен. А когато хората не принадлежат към дадено място, значи имат основателни причини да се озоват там.

Освен това имаше пистолет.

Зиг зауер Р228 с редица подобрения, които успя да забележи въпреки разстоянието и слабата светлина.

Физическото състояние на непознатия мъж, бръснатата глава, безспорните умения в близкия бой и личното му оръжие казваха всичко.

Този човек беше военнослужещ. Най-вероятно в армията на САЩ, съдейки по думите, с които се беше обърнал към него.

В района имаше много военни бази и това повдигаше въпроса защо един военнослужещ си наема стая в дупка като „Сиера“. И с какво беше разгневил цяла банда улични побойници.

Може би с нищо.

Мечо също не беше направил нищо на онези, които тръгнаха подире му в онази нощ. Те бяха просто хиени, обикалящи улиците в търсене на плячка, и от време на време попадаха на някой, който умееше да се защитава. Тогава просто се обръщаха и бягаха. Типично за хиените.