Дейвид Балдачи - Забравените

Изтегна се на леглото и усети цялата тежест на жегата. Но това не го тревожеше. Беше свикнал да пренебрегва физическия дискомфорт. А когато духът не обръща внимание на подобни неща, тялото рано или късно го следва. Духът контролира болката. Духът е в състояние дори да я прогони. Благодарение на тази проста философия той беше преодолявал няколко състояния на пълна агония.

Тази нощ го чакаше работа. Трябваше да изпълни две задачи.

Първата от тях със сигурност беше проблематична.

А втората имаше всички шансове да се превърна в катастрофа.

Той обаче беше тук, готов да поема рискове, а не да ги избягва.

Черил Ландри не беше с униформа. Вместо нея беше облякла светлосин панталон, жълта блуза без ръкави и бели сандали. Освободена от полицейското кепе, косата й падаше свободно по раменете.

Пулър се надигна да я посрещне.

Беше успял да вземе душ срещу заплащане в местното представителство на Християнската младежка организация, където се преоблече в чисти дрехи — панталон в защитен цвят, риза с къси ръкави и леки мокасини.

Направи му впечатление, че младата жена се чувства леко скована, сякаш предпочиташе униформата и тежките боти пред цивилните дрехи.

Една келнерка донесе менютата. Пулър разтвори своето, но зарея поглед над него, към хората на околните маси.

— Оглеждаш обстановката, а? — забеляза го тя.

— Винаги е добре да знаеш къде се намира резервният изход — кимна той. — Просто за всеки случай.

— Един зад бара, друг вляво от кухнята — бързо докладва тя.

— Значи и ти правиш оглед, а?

— Без да искам.

— Какво е най-доброто тук? — подхвърли той, свеждайки очи към менюто.

— Стриди, риба меч, миди. Филе „Ню Йорк“, ако си падаш по говеждото.

Поръчаха си вечеря и питиета. Пулър все пак пренебрегна филето и си избра риба меч.

Ландри най-после фокусира вниманието си върху него.

— Искаш да ми кажеш нещо? — подхвърли той.

— Не знам. Така ли изглеждам?

— Другият вариант е да го заобикаляме още една седмица.

— Все пак ти ме покани на вечеря, а не аз теб.

— Правилно.

— Поведението ти изнервя хората, Пулър.

— Това съм го чувал и преди.

— Сигурно. Пребиваш осем души, почти смачкваш чужда кола, провеждаш собствено разследване. Освен това току-що научихме, че си снел отпечатъци от леля си. Началникът е бесен.

— Няма закон, който да ми забранява посещението в моргата, където лежи моя близка роднина.

— Но има закон срещу възпрепятстване на полицейско разследване.

— Имам впечатлението, че вие изобщо не провеждате такова. Тогава какво възпрепятствам?

— Много добре знаеш, че нещата не са толкова прости.

— Знам ли?

В този момент на масата се появиха питиета, придружени от чинийки с предястия. И двамата посегнаха към тях, може би за да прекратят този разговор. Поне временно. Върнаха се към него едва когато изядоха предястията.

Ландри отпи глътка ризлинг и го погледна.

— Готова ли си да възобновим Войната на Розите? — подхвърли той.

— О, още не съм започнала да се сражавам — отвърна тя.

— Мисля, че все пак трябва да сме на една и съща страна.

— Аз нося една униформа, а ти друга.

— Разликата не е кой знае каква.

— Виж, не казвам, че леля ти не е била убита…

— Аз също не го твърдя със стопроцентова сигурност. Това е причината, поради която хората провеждат разследване. Не виждам какъв е проблемът.

— Добре де, появяваш се тук, провеждаш си разследването. А какво ще стане, ако установиш, че тя все пак е била убита?

— Много ясно — отвърна той.

— Какво?

— Ще открия убиеца.

— Точно тук ти е грешката. Това е работа на полицията, тоест моя.

— Значи искаш да свърша черната работа, а след това да ти посоча кого да арестуваш?

— Далече съм от мисълта да трупам точки за твоя сметка! — гневно отсече тя.

— Не съм казал подобно нещо. Какво правим в този случай?

— Не знам.

— Можеш да работиш с мен.

Тя го погледна въпросително.

— Обикновено работя сам — добави той. — Това прави офертата ми още по-ценна и означава, че ти имам голямо доверие.

— А как точно предлагаш да го направя? Може би като жертвам малкото свободно време, с което разполагам?

— Аха.

— А после? Разрешаваме случая и аз го размахвам под носа на началника си? Това едва ли е начинът да направя кариера в полицията.

— Не казвам, че е. Но ако това е единствената ти цел в живота, отговорът ти на моето предложение трябва да е „не“.

— А каква друга цел мога да имам?