Дейвид Балдачи - Забравените

— Обаждане от кого?

— Официалният източник очевидно не пожела да се разкрие пред някакъв бригаден генерал. Но нареждането несъмнено дойде от най-високо място.

— Значи си в беда?

— Не мисля, но може и да греша.

— Бях помолил една приятелка в АКЛ да ми свърши тая работа, но вместо нея ми се обади някой си полковник Уолмси. Започна да ме кастри, че си губя времето, и ми предложи да се върна за изпълнението на истински задачи. Но след като разбра кой е баща ми, моментално омекна. Чудя се дали не са предупредили и него…

— Не знам нищо по въпроса. Но бъди сигурен, че Джей Две не обича да го пляскат през ръцете…

— Кой тогава има властта да го направи?

— Списъкът е кратък. Но когато висшестоящите решат да запазят нещо в тайна, те просто го правят. Без да ги интересува дали са прави или не.

— Като войник ги разбирам напълно. Но като данъкоплатец съм малко ядосан.

— Ами бъди си ядосан. Това е положението.

— Онези двамата?

— Може да са всякакви. Как изглеждаха?

— Като мен, но малко по-дребни.

— Вероятно си прав, че става въпрос за бивши военни.

— Не съм сигурен, генерале.

— „Генерале“?

— Вече говорим по служба.

— Е, хубаво — развеселено отвърна тя.

— Може би още са на наша страна — добави Пулър. — На практика контактът им с теб го доказва.

— Може би. Но от всичко това възниква логичният въпрос в какво, по дяволите, си се забъркал?

— Може би е отмъщение за Западна Вирджиния.

— И аз си го помислих. Там успя да докоснеш доста оголени жици. Уж всичко се получи добре и те обявиха за герой, но знаеш как се процедира във Вашингтон. Нещата бързо се променят. Може би им трябва жертвено агне по неизвестни за нас причини. Няма да бъде нито за пръв, нито за последен път.

— Мен ли поставяш в ролята на жертвено агне? — пожела да узнае той.

— Ако не си забравил, аз също бях замесена.

— Но защо ще идват да ме следят чак тук?

Той внезапно стисна телефона с такава сила, че пластмасата пропука.

— Пулър?

— Ще ти се обадя по-късно.

— Какво има?

— Ще ти се обадя по-късно.

Пулър изключи телефона и направи остър десен завой.

Отчитайки факта, че онези типове с крайслера неизменно се появяваха около него, той стигна до заключението, че те отново са по следите му.

Което беше погрешно.

Вярно, че те го следяха — доказателство за това беше появата им в района на „Сиера“, но все пак би трябвало първо да са го засекли някъде.

Нужна му беше част от секундата, за да разбере къде е това място.

Къщата на леля ми .

А може би изобщо не го следяха. Може би не ставаше въпрос за отмъщение за онова, което беше направил в Западна Вирджиния. Може би се интересуваха от дома на Бетси Саймън.

Едва ли са им били нужни големи усилия, за да я ликвидират. Той изобщо не се интересуваше дали от Пентагона или от друго място се опитват да си приберат кучетата. Знаеше само едно — ако тези типове са убили леля му, непременно ще си платят.

Пулър стъпи на газта и тахото с рев се понесе в нощта.

Паркира на две пресечки от дома на леля си и продължи пеша.

По доста заобиколен маршрут.

След като в тази работа бяха въвлечени хора, които можеха да се разпореждат в Пентагона, значи беше длъжен да повиши нивото на собствената си игра.

Спря до някаква телена ограда и огледа терена пред себе си. В десет вечерта беше тъмно дори и на Емералд Коуст, който се славеше като мястото, което винаги е огряно от слънце. На Орион Стрийт беше тихо. Откъм морето подухваше лек ветрец. Някъде изръмжа автомобилен стартер, който прогони тишината.

Пулър приклекна зад близките храсти, за да не бъде осветен от фаровете. Автомобилът мина покрай него. Не беше седанът с двамата мъже, но въпреки това колата му беше позната.

Синият форд фиеста на Джейн Райън с огъната страничната врата — нещо, което се видя много добре на светлината на уличната лампа.

Какво търси тук, по дяволите? Нали вече беше изнесла нещата си от къщата на леля му?

Нямаше как да я проследи. Колата зави в пряката и изчезна. Докато се върнеше при своето тахо и тръгнеше подире й, от нея отдавна нямаше да има следа.

Той се измъкна от храстите и продължи по тротоара. Очите му се стрелкаха във всички посоки. Не след дълго стигна до къщата на леля си и проникна в нея през задната врата. В съседната къща светеше. Очевидно пенсионираният сладкар беше решил тази вечер да си остане у дома. А може би още не беше излязъл.

Докато прекосяваше задния двор, до слуха му достигна тихо джавкане. Пристъпи към оградата и надникна.