Дейвид Балдачи - Забравените

После нещата опряха до неизбежната писмена дейност и многобройните разговори, или по-скоро разпити, с Бълок, щатската и федералната полиция. Всички бяха единодушни, че трябва да вземат решителни мерки за залавянето на Стивен Рохас, който продължаваше да им се изплъзва.

— Продължавайте в същия дух — насърчи ги Пулър, когато приключи и последният разпит.

Два дни по-късно Карсън напусна болницата. Обинтована, насинена и уморена.

Но жива. Много жива.

На следващата сутрин двамата излетяха със специалния самолет, изпратен от армията.

— Гълф петица — отбеляза Пулър. — Никога досега не бях летял с такъв.

— Дръж се за генерал от кариерата и ще видиш още много неща — обяви Карсън, докато стюардът им поднасяше чаши с шампанско.

Пулър обеща на Карсън да вечерят заедно, скочи в колата и подкара към дома си. Прибра Дезо от приятеля, който беше обещал да се грижи за него, възнагради го с продължителна разходка, а след това си поигра с него.

На следващия ден потегли към Пенсилвания с малък пакет в колата. Спря край една зелена поляна, отвори капака на урната и разпръсна праха на леля си над родната й земя. Както беше пожелала. Затвори празната урна и вдигна очи към небето.

— Сбогом, лельо Бетси — прошепна той. — Преди много години ти беше всичко в живота на едно малко момче. Днес момчето е възрастен мъж, който никога няма да те забрави.

Знаеше какво още трябва да направи. Всъщност крайно време беше.

Прибра се обратно във Вирджиния, изкъпа се и облече парадната си униформа. След това се насочи към болницата за ветерани.

Закрачи по стерилните коридори. Висок, стегнат, строен.

Чу баща си далеч преди да стигне до стаята му.

В коридора се сблъска със същата сестра, която му се беше оплаквала и преди.

— През последните няколко дни направо е бесен — каза тя. — Слава богу, че дойдохте, защото непрекъснато пита за вас.

— Радвам се, че съм тук — отвърна Пулър, подмина озадачената от думите му сестра и отвори вратата на стаята.

Пулър-старши беше облечен с обичайната бяла тениска и синьо долнище на пижама. Изглеждаше изнервен и объркан.

Пулър застана мирно и стегнато отдаде чест.

— Явявам се по ваша заповед, генерале — докладва той.

Възбудата бързо напусна баща му, лицето му се намръщи. Което беше добре за Пулър.

— Къде, по дяволите, изчезна, офицер?

— На фронта, сър. Както заповядахте.

Отговор по всички правила на устава. Ясен и отчетлив, на висок глас.

— Докладвай.

— Мисията е изпълнена, генерале. При попътен вятър и спокойно море. Без особени проблеми.

— Дяволски добра работа, офицер. Дяволски добра! Свободно.

— Слушам, сър.

Джон Пулър свали ръката си и седна до баща си.

За миг престана да бъде войник.

За да се превърне в син.