Дейвид Балдачи - Забравените

Внезапно останал без дъх, Лампърт се строполи под тежестта на тялото му. Мечо се наведе, сграбчи го с две ръце и го вдигна от пясъка.

Пулър бавно се изправи.

Мечо и Лампърт се втренчиха един в друг. Чертите на българина бяха като изсечени от камък, а Лампърт го гледаше с някаква смесица от страх и любопитство.

— Защо ме преследваш с такава ярост, по дяволите? — изкрещя накрая той.

Мечо го хвърли обратно на пясъка, извади снимката от джоба си и я пъхна под носа му.

— Помниш ли я? — попита с продран от напрежение глас той.

Пулър стоеше и чакаше. Не знаеше как би постъпил, в случай че Мечо решеше да ликвидира търговеца на роби. Лампърт беше негов пленник и потенциален свидетел срещу един от най-големите престъпници на света. Но самият Мечо беше ранен, той също. Не се знаеше кой ще надделее при евентуална схватка помежду им. Пулър си даваше сметка докъде се простират възможностите му и изобщо не беше убеден, че ще успее да победи този гигант.

Но кой знае, може пък да изненадаше сам себе си.

Проблемът беше там, че не му се искаше да стигат до двубой.

Мечо не беше негов враг.

Лампърт тъпо гледаше снимката.

— Трябва ли да познавам тази жена? — объркано смотолеви той.

— Името й е Рада. Отвлякъл си я от едно село в планината Рила в България. Заедно с много други. Това е моето родно село.

— Тоя сериозно ли говори?! — попита Лампърт, обръщайки се към Пулър. — Нима си въобразява, че мога да помня подобни неща?

— Погрешен отговор, Пит — отвърна с каменно лице Пулър.

Мечо отново го сграбчи, вдигна го с една ръка във въздуха, а с другата му нанесе силен удар. Лампърт отлетя на метър и половина и се стовари по гръб. Съприкосновението със земята беше толкова силно, че и двете му раменни стави се изкълчиха. Лампърт изкрещя от болка, изплю няколко избити зъба и направи опит да пропълзи по-далече от мъчителя си.

— Боже мой, боже мой!

— Млъквай! — изръмжа Мечо и му нанесе тежък ритник в корема. — Значи не я помниш, а? Забравил си вече коя е!

Лампърт изплю още кръв и се претърколи на пясъка.

Пулър коленичи до него, сряза белезниците и с две резки движения върна раменните ябълки в ямките им.

Лампърт нададе неистов рев, после утихна, дишайки на пресекулки.

Надвесен над него, Мечо свиваше и разпускаше огромните си юмруци. Могъщите му гърди сякаш всеки момент щяха да разкъсат фланелката.

Пулър се изправи.

— Как мислиш да процедираме оттук нататък? — попита той.

— Той идва с мен! — отсече едрият мъж.

— Не може, защото трябва да отговаря за престъпленията, които е извършил тук.

— Идва с мен! — натъртено повтори Мечо.

— Можеш да бъдеш спокоен — въздъхна Пулър. — Ние ще направим така, че никога повече да не види дневна светлина.

— Той ни отне всичко, което имаме — поклати глава Мечо. — Аз обещах да го накажа.

Пулър измъкна пистолета си и го насочи в гърдите му. Пълнителят беше празен, но Мечо нямаше как да знае това.

— Не искам да те наранявам, но имам задача, която възнамерявам да изпълня — обяви той. — Този човек е отговорен за смъртта на леля ми и трябва да си плати.

Мечо равнодушно погледна пистолета, после отново вдигна снимката и се наведе над Лампърт.

— Кажи ми къде е тя. Веднага!

— Не знам къде е — изфъфли през разбитата си уста Лампърт. — Кълна се в Бога, че не знам!

— Знаеш! — изръмжа Мечо и отново го сграбчи за яката. — И ще ми кажеш!

— Не знам, по дяволите!

Мечо го пусна. Лампърт се извърна на една страна и от очите му потекоха сълзи.

Пулър забеляза, че докато гледаше снимката, очите на българина също се насълзиха.

После се обърна към морето. Яхтата на Лампърт се поклащаше в далечината. Всичко беше заради проклетите пари, натрупани от нещастието на другите. Заради алчността на този човек, направил състояние, разбивайки живота на хиляди хора.

Стрелна с поглед Мечо и прибра пистолета в кобура си. Това, което се готвеше да направи, противоречеше на всички правила, които бе спазвал през целия си съзнателен живот.

— Как мислеше да го измъкнеш от тук? — попита той.

— Защо ти е да знаеш? — обърна се да го погледне едрият мъж.

— От любопитство.

— Имам един приятел, който е капитан на търговски кораб. Той ще ни прибере у дома, без да задава въпроси.

— Къде и кога?

— Тази нощ. От пристанището на Панама Сити.

Лампърт престана да скимти и напрегна слух.

— Не можеш… — изфъфли през разбитата си уста той и закова поглед в лицето на Пулър. — Не можеш да го оставиш да ме отведе в… България.